– Постоянният контингент на гарнизона наброява една центурия рицари и две кохорти лека пехота. Сами биха удържали една дузина маратски орди. Смятам, че който и да стои зад това, погрижил се е да бъдат избити преди идването на маратите.
– Наемници?
– Да.
– В такъв случай на пътя ни към гарнизона може да застанат повече хора. Обучени убийци.
Без да откъсва очи от лицето му, Амара кимна.
Бърнард притвори очи.
– Тави – каза той и замълча. Отвори очи. – Исана. Оставям ги сами в тази бъркотия.
– Знам – каза Амара. – Това, което искам от теб, е наистина ужасно.
– Не – отвърна той. – Не е. Нарича се дълг. Ще ти помогна.
– Благодаря ти. – Тя стисна ръката му.
– Не ми благодари. Не го правя заради теб – каза Бърнард, но постави другата си ръка върху нейната и леко я стисна.
Амара преглътна нервно.
– Бърнард. През нощта. Това, което каза. Прав беше. Изплашена съм.
– Аз също – каза той. Пусна ръката ѝ и тръгна към входа на пещерата. – Да се обличаме и да тръгваме. Чака ни дълъг път.
Глава ХXIV
Исана чу нечий женски глас да казва: „Събуди се. Събуди се”, после някой я зашлеви, силно и рязко. Тя простена стреснато и вдигна ръка пред лицето си. „Събуди се. Събуди се”, чу тя отново и шамарите заваляха през равни, добре премерени интервали и не спряха, докато Исана не се сви на кълбо и не се претърколи на другата страна. Събра сили, надигна се на четири крака и вдигна глава.
Почувства горещината. Кожата ѝ беше плувнала в пот, а дрехите ѝ бяха залепнали за нея. В очите ѝ блестеше ярка светлина. Отне ѝ известно време, преди да осъзнае, че се намираше върху прашен под, а навсякъде около нея горят огньове. Пламъците се издигаха в кръг, може би двайсет крачки в диаметър, от тлееща, димяща жар. Гърлото ѝ беше пресъхнало от жажда, задави се от задушливия дим, започна да кашля и насмалко да повърне.
Накрая запуши с трепереща ръка уста и успя да си поеме въздух, въпреки прахоляка и пушека. Нечии ръце ѝ помогнаха да се надигне, с припряни, уверени движения.
– Благодаря – изграчи Исана и вдигна поглед.
Пред нея стоеше жената, която се беше опитала да удави Тави в Бързата река. Беше тъмнокоса и тъмноока, със съблазнителни форми – мечтата на всеки мъж. Беше красива, въпреки висящата ѝ на мокри от потта кичури коса и мръсотията по лицето ѝ. През лицето ѝ, точно през очите, минаваха няколко ивици от розова, лъскава като на новородено кожа. Устните ѝ се извиха в бегла усмивка.
Исана ахна от изненада и запълзя назад, далече от жената, като не спираше да се оглежда – огньове, нисък таван, гладки, овални каменни стени, веднага след огнения кръг. Видя врата и понечи да стане и хукне към нея, но откри, че краката ѝ не я слушаха. Залитна и се строполи тежко на земята, достатъчно близо до жаравата, за да почувства болезнено горещината по кожата си. Отблъсна се с ръце назад, далече от пламъците.
И жената ѝ помогна, като я издърпа по пода, на безопасно разстояние.
– У, лоша работа – каза тя. – Ако не внимаваш, ще се изгориш.
Остави Исана на пода и приседна срещу нея. Килна глава на една страна и се загледа в лицето ѝ.
– Казвам се Одиана – каза тя. – Сега двете с теб сме затворнички.
– Затворнички – повтори пресипнало Исана и отново се разтърси от силна кашлица. – Затворнички, къде? И какво е станало с краката ми?
– Кордхолт, мисля, го нарекоха. Изпитваш странични ефекти от лечението. Когато Корд те откри на брега, главата ти беше разбита. Накараха ме да те излекувам.
– Теб? Но ти се опитваше да нараниш Тави.
– А, хубавото момче ли? – каза Одиана. – Аз не се опитвах да го нараня. Опитвах се да го убия. Има разлика. – Тя се намести на пода и добави: – Нищо лично.
– Тави – разкашля се отново Исана. – Той добре ли е?
– Аз откъде да знам? – попита Одиана раздразнено. – Издра ми очите, жено. Първото, което видях, след като прогледнах отново, беше този грозен изверг.
– Значи, ти не си… – Исана поклати глава. – Корд е отвлякъл и теб?
– Намери ме, след като се оттече водата – кимна Одиана. – Тъкмо си бях оправила очите. – Тя се усмихна. – Аз не го мога това с ноктите. Трябва да ми покажеш как става.
Исана изгледа жената и не отговори.
– Трябва да се измъкнем оттук – каза тя.
– Съгласна съм. – Одиана погледна към вратата. – Но засега това ми изглежда почти невъзможно. Този Корд, търговец на роби е, нали?
– Да.
– И аз така си помислих – каза тъмнокосата и очите ѝ проблеснаха.
Изведнъж жаждата стана нетърпима.
– Ручей, нуждая се от вода – прошепна Исана.