Стомахът на Исана се сви на топка.
– Пречупването – прошепна тя. – Той…
– Точно така. Ако искаше да те убие, отдавна щеше да си мъртва. – Одиана се усмихна ехидно. – А и видях някои от жените, които държи тук. Зайци. Овце. Обича ги плахи и безпомощни. Да не се съпротивляват.
Тя потрепери и се протегна. Изви грациозно гръб и притвори за момент очи. Протегна ръка към яката на залепналата по кожата ѝ риза и започна да разкопчава едно по едно копчетата.
– Добре ли си? – попита Исана.
– Нямам много време – каза Одиана и облиза устни. – Слушай внимателно. За него играта се състои в това, да те изплаши. Не се ли страхуваш от него, няма никаква власт над теб. Ако си кротка и сдържана, не си това, което му трябва. Разбра ли ме?
– Да – каза Исана. – Но не може просто да си седим тук и…
– Докато не те пречупи, имаме шанс за оцеляване. За него аз съм просто една красива курва, от която да се възползва. Ти си тази, която иска да пречупи. Докато успяваш да се владееш, той няма онова, което иска.
– А какво ще стане, ако успее да ме пречупи?
– Ще те убие – отвърна спокойно Одиана. – Ще убие и мен, защото знам, че си тук. После ще се отърве от телата. Но това няма да се случи.
– Няма ли?
– Защото няма. По един или друг начин. Трябва да издържиш само ден. Само толкова. Защото, уверявам те, ако се пречупиш, няма да изкараме и час. Затова изпих и двете чаши.
Исана едва си пое въздух от напрежение. Главата ѝ се замая.
– Някога пробвала ли си афродин, момиче?
– Не. – Тя зяпна учудено Одиана. – Никога.
Одиана облиза устни и се усмихна.
– Отнема ти всички задръжки. Започваш да искаш неща, които знаеш, че не трябва. Аз поне знам как действа. – Тя отново изпъна гръб и продължи да разкопчава блузата си, докато не разкри меките извивки на гърдите ѝ. Повдигна полата си и оголи едно силно, гладко бедро. После прокара пръст по него. – А сега да преговорим тактиката си. Аз ще гледам да са доволни. А на теб ще ти е все тая. Това е, просто и ясно.
Вътрешностите на Исана се преобърнаха. Започна да ѝ се повдига, докато гледаше вторачено тъмнокосата жена насреща си.
– Ти ще…
Тя не можа да довърши. Мисълта я ужасяваше.
Устните на Одиана се разтеглиха в усмивка.
– Да ти кажа, не е неприятно. Самò по себе си. Даже е хубаво. А и аз няма да мисля за тях през това време. – Усмивката ѝ се разшири и очите ѝ се извъртяха нагоре. – Аз ще си мисля за парчетата. За парчетата, на които ще станат, когато моят господар ги докопа. Той първо ще се погрижи за една работа, но после ще дойде за мен. И тогава ще има много парчета. – Тя потръпна и изстена. – И ето. Ето че вече съм щастлива.
Отвратена, Исана поклати глава. Не можеше да повярва на очите си. Просто не беше възможно. Двамата с брат ѝ бяха работили цял живот, за да превърнат Калдерон в безопасно, цивилизовано място, място, където Тави да расте. Това не беше част от света, който тя градеше. Това го нямаше в мечтите ѝ.
Очите ѝ се наляха и тя с мъка потисна сълзите, за да не изгуби и тази оскъдна влага от тялото си. В отчаянието си инстинктивно потърси Ручей за помощ, но не я откри. Сълзите потекоха по бузите ѝ.
Болеше я. Отвътре. Чувстваше се ужасяващо, безнадеждно самотна. Не ѝ беше останало друго, освен компанията на тази луда жена. Отново потърси Ручей и отново не я откри. Опита отново и отново. Отказваше да приеме факта, че фурията ѝ не можеше да я чуе.
Не чу приближаващите стъпки чак докато не бяха вече пред вратата. Някой я отвори рязко. Едрата грозна фигура на Корд се очерта в рамката на вратата. Зад него стояха още дузина мъжки силуети.
Глава ХXV
Това, да си пленник, мислеше си Тави, е зло с две лица. Хем неприятно, хем досадно.
Досега маратите не бяха проговорили и дума, нито на алеранските си пленници, нито помежду си. Четирима от тях просто допряха едновременно върховете на копията си в гърлата им, докато други двама вързаха здраво ръцете и краката им с оплетени от животински косъм върви. Взеха ножа и кесията от колана на Тави, после претърсиха опърпаната раница на Фейд, преди да му я вземат. Накрая двамата, които ги бяха вързали, просто ги метнаха на рамо и ги понесоха тичешком през бурята.