След половин час друсане върху масивното рамо на марата, Тави чувстваше корема си като след скок с несполучливо приводняване в Бързата река, от най-високо дърво по течението ѝ. Маратът се носеше напред с плавната походка на хищник, огромните му скокове изяждаха разстоянието. На няколко пъти той прескочи препятствията на пътя му – ровина от пресъхнал поток, после нисък храсталак – с такава лекота, сякаш не усещаше тежестта на пленника си.
Тави опита да следи внимателно откъде минаваха и накъде отиваха, но тъмнината, бурята и положението на тялото му (предимно надолу с главата) направиха това невъзможно. После дъждът премина в силен, жилещ с тежките си капки порой и той вече не виждаше абсолютно нищо. Вятърът не спря да се усилва, захладня и Тави на няколко пъти мерна летящите, диви и неуморни ветрогони. Но никой не приближи дори до маратите.
Тави опита да се ориентира по земята, която се носеше пред очите му, но скоро бурята започна да я покрива с тънка бяла пелена. Сега не можеше да се ориентира по пръстта или скалата по земята, нито по звездите, нито по каквото и да било друго. Въпреки че през следващия час продължи да опитва, накрая се отказа.
Това остави мислите му неангажирани и те веднага се насочиха към страха.
Двамата с Фейд бяха отвлечени от марати. Независимо от външната им прилика с алераните, те не бяха хора, нито пък се стремяха да станат такива. Бяха примитивни диваци, които ядяха победените врагове и се съвкупяваха с животни. Не владееха стихиите и не можеха да призовават фурии, но компенсираха с физика и атлетизъм, със смелост, която прехвърляше границите на лудостта, и огромна численост. Обитаваха неизследваните диви територии на изток от последното военно укрепление на Алера – гарнизона.
При последното си нахлуване в долината маратските орди бяха убили Принсепс и изтребили до крак легиона под командването му. Тави знаеше, че тогава са били отблъснати единствено благодарение на огромните подкрепления от цяла Алера и след множество свирепи сражения. И сега се бяха върнали, явно с намерението този път да нападнат тайно и изневиделица – а той ги беше видял и знаеше плановете им.
Какво ще направят сега с него?
Тави се опита да убеди сам себе си, че силните удари на сърцето му се дължат само на друсането върху рамото на марата, а не на тихия ужас, който се беше загнездил в стомаха му и се разрастваше с всяка крачка.
Сякаш мина цяла вечност, преди маратът постепенно да забави бяг и да спре на място. Той изръмжа нещо на гърления си език и вдигна Тави от рамото си. Свали го на земята и настъпи здраво с босия си кален крак косата му. Постави ръце на устата си и издаде ниско, плътно ръмжене – звук, който изглеждаше напълно непосилен за човешки гърло и дробове.
От дърветата му отговори същото ръмжене и земята се разтресе, когато няколко масивни силуета, скрити от тъмнината и бурята, тръгнаха към тях. Тави разпозна миризмата, преди да различи ясно животните: гарганти.
Маратът, който беше носил Тави, очевидно главатарят на групата, плесна най-близкия до себе си гаргант по крака и огромният звяр покорно се сниши до земята, без да спира да преживя огромното количество зеленина в устата си. Маратът каза още нещо на останалите и вдигна Тави от земята. Той се огледа и видя втория марат да прави същото с Фейд.
Маратът понесе Тави под мишница, постави стъпало на сгъвката на предния крак на гарганта и с един скок се метна на гърба му. Намести се на нещо, подобно на седло – дебела постелка, изплетена от същите груби върви, с които бяха вързани ръцете и краката на пленниците – гаргантски косъм.
Маратският главатар тръсна Тави по корем на постелката пред себе си и го привърза на място с помощта на още от плетените върви – движенията му бяха небрежни, като на носач, който привързва товар към мулето си. Тави вдигна поглед към марата. Имаше масивни, груби черти на лицето, доста грозни, а очите му бяха тъмнокафяви. Той не беше по-висок от чичо му, но имаше широки рамене и огромни мускули на гърдите. Застанал до него, Бърнард щеше да изглежда почти кльощав. Грубата му бяла коса беше прибрана назад и сплетена на плитка. В този момент гаргантът започна да се изправя, без команда от ездача си. Маратът погледна Тави и се усмихна. Зъбите му бяха големи, бели и четвъртити. Изръмжа нещо на останалите и те му отвърнаха с гърлени, подобни на кашляне звуци, докато яхваха другите гарганти.
Огромните зверове се надигнаха от земята и потеглиха в колона по един. Огромните им крачки, стабилни и неуморни, ги понесоха напред по-бързо, отколкото Тави можеше да тича. Той погледна назад и успя да различи бегло фигурата на Фейд, вързан за следващия гаргант в колоната. Щеше му се поне да бяха заедно. Робът сигурно умираше от ужас – открай време всичко го плашеше до смърт.