– И затова ти влезе в ролята на… на какво, Фиделиас? На слайв, който милостиво разкъсва гърлото на ранения елен? На гарвана, който се спуска от небето, за да изкълве очите на безпомощния, издъхващ, но все още жив човек?
Той я погледна равнодушно и се усмихна, но в усмивката му нямаше радост, в очите му не се четеше нищо.
– Лесно им е на младите да тръбят за справедливост. Да, мога да продължа да служа на Короната. Вероятно мога дори да отложа неизбежното. Но колко още ще умрат в името на това? Колко ще страдат. Нищо не мога да променя, просто да отложа момента. На моето място ще дойдат деца като теб, ще трябва те да вземат решението, което вземам сега аз.
– Много ти благодаря за грижите – каза презрително Амара.
Очите на Фиделиас проблеснаха.
– Не си усложнявай живота, Амара. Дай ни това, което искаме от теб.
– Върви на враните.
– Пречупвал съм по-корави мъже и жени от теб – каза Фиделиас и в тона му нямаше и следа от раздразнение. – Не мисли, че няма да направя същото с теб само защото си моя ученичка. – Погледна я в очите. – Амара. Аз съм същият онзи човек, когото познаваш от толкова отдавна. Толкова много сме преживели заедно. Моля те! – Ръката му се пресегна към нейната, покрита с кал, и тя не се опита да я отдръпне. – Помисли си. Можеш да се присъединиш към нас. Заедно можем да върнем блясъка и мира в Алера.
Тя отвърна на погледа му.
– Аз точно това правя, патрисерус – каза тихо Амара. – Мислех, че ти също.
Очите на Фиделиас придобиха хладината и твърдостта на ледени късове, докато се изправяше. Амара протегна рязко ръка и се вкопчи в ботуша му.
– Фиделиас – каза умолително тя, – моля те! Не е късно. Можем да се измъкнем, сега. Да отнесем вестта на Короната и да спрем заплахата. Не е нужно да обръщаш гръб. На Гай и… – Тя преглътна и примигна, за да прогони напиращите сълзи. – И на мен.
Той не отговори.
– Заровете са хвърлени – каза накрая. – Съжалявам, че не можах да те накарам да постъпиш разумно.
Фиделиас се обърна, отскубна крака си от ръката ѝ и тръгна към изхода на шатрата.
Амара го проследи с поглед, после погледна към ръката си, под която лежеше ножът, който Фиделиас винаги носеше скрит в ботуша си, същият, за който той не подозираше, че тя знае. В момента, в който покривалото на входа се спусна, острието му започна да дълбае пръстта. Докато копаеше, чу гласове отвън, прекалено тихи, за да разбере думите.
Пръстта хвърчеше навсякъде. Разравяше я с острието, после трескаво я изгребваше с шепи, избутваше я настрани от себе си. Внимаваше да вдига колкото можеше по-малко шум, но запъхтяното ѝ дишане се усилваше с всяка секунда.
След малко вече можеше да помръдне, едва, но достатъчно, че да избута пръстта пред себе си и да започне да се измъква от земята. Пресегна се, колкото можа по-напред, и заби с всичка сила ножа в земята. Вкопчи се в него и се издърпа напред. Обзе я истинско въодушевление, когато усети дърпането да дава резултат и тялото ѝ постепенно да се измъква от прегръдката на земята. Ушите ѝ забучаха от нахлулата кръв и обзелото я вълнение.
– Алдрик! – разнесе се отвън викът на водната вещица. – Момичето!
Амара се изправи, залитайки, на крака и трескаво се огледа. На масата лежеше един гладиус – малко по-дълъг от предмишницата ѝ легионерски меч. С все още изтръпнало от прегръдката на земята тяло, тя се хвърли мълниеносно към него. Сграбчи дръжката в момента, в който нечия огромна фигура запълни входа на шатрата. Алдрик. Амара напрегна всички сили и замахна към него в опит да забие острието в гърдите му.
Проблесна стомана. Нейното острие срещна друго и отлетя настрани. Тя усети как върхът му захапа плът, но малко и в никакъв случай дълбоко. Веднага разбра, че ударът ѝ беше пропуснал целта.
Амара се хвърли настрани, за да избегне светкавичния ответен удар на Алдрик, но не успя да избегне острието. Парещата болка преряза лявата ѝ ръка над лакътя. Тя се хвърли на земята, претърколи се под масата и изникна от другата ѝ страна.
Едрият мъж тръгна към нея и спря пред масата.
– Добро хвърляне – отбеляза той. – И успя да ме клъцнеш. Никой не е успявал да направи това след Арарис Валериан. – Той я дари с вълча усмивка. – Но ти не си Арарис Валериан.
Амара дори не забеляза меча на Алдрик да помръдва. Нещо изсвистя и в следващия миг масата се срина разполовена. Алдрик пристъпи между двете парчета, право срещу нея.
Тя хвърли късия меч към него и видя неговия да се вдига и да избива летящото острие настрани. Амара скочи към задната стена на шатрата. Сега държеше само малкия нож на Фиделиас. Замахна и с рязко движение разпори платнището. Докато се промушваше навън, чу собствения си изплашен писък, после побягна.