Тави не можа да прецени от колко време яздеха така, предвид това, че лежеше по корем, и всичко, което виждаше, беше един гаргантски крак и покрита със сняг земя. Монотонността на прехода бе нарушена от внезапно, остро изсвирване. Тави погледна в посоката, откъдето дойде звукът, после нагоре към марата. Той леко изнесе назад гръб, гаргантът забави постепенно крачка и накрая спря.
Този път маратският главатар не си направи труда да кара животното да коленичи, спусна се по едно от оплетените въжета, с навързани по тях възли, които висяха от седлото, и изсвири в отговор.
От тъмнината изникна друг, по-млад марат – също едър и широкоплещест, запъхтян, сякаш от дълго тичане. На Тави му се стори, че на лицето му беше изписана тревога, уплах дори. Каза нещо на гърления маратски език и главатарят постави ръка на рамото му и го накара да повтори.
Когато той го направи, главатарят изсвири отново и един от маратите в колоната скочи от гърба на гарганта си и донесе една факла и нещо, което Тави разпозна като кутийка за палене на огън – кремък и стъргало, каквито използваха алераните. Той стисна факлата между коленете си, наведе се над нея, удари с кремъка по стъргалото и изхвръкналите искри я запалиха. Подаде я на главатаря си, който отново постави ръка на рамото на младия марат и кимна.
Младежът поведе главатаря си към нещо черно, с неясни очертания, в снега. Тави не можа да различи формата му, но видя, че снегът около него беше почервенял. Двамата марати тръгнаха към него. Приближиха и светлината на факлата освети още няколко подобни тъмни очертания в снега.
Стомахът на Тави се преобърна, когато осъзна какво виждаше. Това бяха хора. Маратите оглеждаха човешки тела. Бяха мъртви толкова отскоро, че петната от кръв около някои от тях продължаваха да се разрастват. Тави забеляза отблясъците на светлината на факлата във вода. Езерото.
Алдохолт.
Маратите направиха бавен обход и за момент светлината на факлата освети стената на холта. От портите тръгваше колона от тела, подредени в почти права редица едно след друго. Явно хората бяха опитали да избягат, но бяха изклани един по един.
Тави преглътна. Нямаше съмнение, че всички в холта бяха мъртви. Хора, които беше срещал, с които се беше смял, на които се бе извинявал – хора, които познаваше, – до един изклани като добитък. Стомахът му отново се обърна и той се наведе колкото можа напред, за да повърне на земята, а не по седлото на гарганта.
Главатарят на групата подаде факлата на младия марат и двамата се върнаха обратно при колоната. Във всяка ръка носеше нещо, което Тави разпозна едва когато той стигна почти до гарганта.
Главатарят вдигна ръце и изсвири тихо на хората си. Светлината на факлата освети онова, което държеше в тях. Бяха отрязаните глави на гигантски вълк и на стадомор. Очите им бяха отворени и изцъклени. Очевидно хората не бяха умрели, без да дадат отпор, и Тави долови странното чувство на задоволство и безпомощна жажда за мъст. Изплю се към главатаря на маратите.
Той го погледна спокойно, после се обърна към младия марат до себе си и му даде знак – прокара с рязко движение показалец през гърлото си. Младежът веднага заби върха на факлата в снега и угаси пламъка. Главатарят пусна главите на мъртвите животни на земята, сграбчи въжето и се покатери обратно на седлото. Вгледа се за момент в Тави, после се наведе и докосна с пръст едно място на седлото, което Тави не беше успял да избегне, докато повръщаше.
Маратът поднесе пръст към носа си, после вдъхна дълбоко и сбърчи нос. Погледна отново към Тави, после към телата на мъртвите в снега. Кимна с мрачно изражение на лицето, отвърза един кожен мех от седлото и безцеремонно напъха отвора му в устата на Тави. Стисна здраво и водата потече на мощна струя в устата му.
Тави се задави и почна да плюе. Накрая маратът кимна доволно и отдръпна меха от устата му. Завърза го обратно на мястото му и изсвири. Колоната потегли бавно в тъмнината на нощта, а младият марат се покатери по един от гаргантите и се намести на седлото зад ездача.
Тави вдигна поглед и видя, че маратският главатар го гледа. Очите му се извърнаха назад към опустошения холт, после пак се насочиха към него. Едрото му, грубо лице имаше неспокоен, дори тревожен вид.
– Какво гледаш? – попита с разтреперан глас Тави и издуха един кичур коса от очите си.
Маратът повдигна вежди, после усмивката се върна на устата му.
– Гледам теб, момче от долината – избоботи басово той.