– Ти говориш алерански? – примигна стъписан Тави.
– Малко – отвърна главатарят. – Наричаме езика ви търговския език. Понякога търгуваме с вашия вид. И помежду си. Всеки клан има свой език. Между клановете говорим търговски. Алерански.
– Къде ни водите?
– В хорто.
– Какво е това „хорто“?
– Вие нямате дума за него.
– Не разбирам – поклати глава Тави.
– Вие никога не разбирате – отвърна маратът, но в тона му нямаше злонамереност. – Дори не се опитвате.
– Какво искаш да кажеш?
– Каквото казах.
Маратът вдигна поглед към пътеката отпред и наведе небрежно глава. Гаргантът се отмести леко на една страна, в съвършен синхрон с ездача си, и един нисък клон мина на един пръст разстояние от главата на маратския главатар.
– Аз съм Тави.
– Не – каза маратът. – Ти си алеран, момче от долината.
– Не, имах предвид, името ми е Тави. Така ме наричат.
– Това, как те наричат, не те прави същото нещо, момче от долината. Мен ме наричат Дорога.
– Дорога – намръщи се Тави. – Какво ще правиш с нас?
– Да правя с вас? – на свой ред се намръщи маратът. – Сега не мисли за това.
– Но…
– Момче от долината. Тихо. – Погледът му се стрелна към Тави и той потрепери под заплахата в тъмните му очи. Дорога кимна и изръмжа под носа си. – Утре е утре – добави той и отмести поглед. – Тази нощ си мой. Тази нощ стоиш тук. Почивай.
Повече не проговори. Тави го гледа известно време, после се опита да разхлаби малко връвта около китките си, за да може поне да опита да избяга. Но усилията му не доведоха до успех, връвта само се стягаше повече, прерязваше ръцете му и тръпнещата болка в китките му се усили. Накрая, след доста мъка, той се отказа.
Междувременно кишата се беше сменила с тежък, влажен сняг и той надигна глава да се огледа. Не можа да определи къде точно се намираше, въпреки че няколко потънали в сянка форми в далечината му се сториха бегло познати. Бяха подминали езерото и Алдохолт и сега единствената възможна посока бе към гарнизона. Нямаше друг път за влизане или излизане от долината.
А дали пък имаше?
Гърбът и краката му бяха мокри и започваше да му става доста студено. Сякаш прочел мислите му, Дорога го погледна, пресегна се зад гърба си и извади от торбите на седлото едно алеранско одеяло. Метна го на гърба му и го покри през глава.
Тави отпусна бузата си върху седлото на гарганта и разсеяно отбеляза, че беше направено от гаргантски косъм. Държеше топло и сега, с одеялото на гърба, вече не изпитваше същия студ. Започна да се стопля.
Беше изтощен, което в комбинация с плавните, ритмични стъпки на гарганта и топлината на одеялото му беше достатъчно, за да заспи дълбоко и непробудно.
Събуди се, увит в същото одеяло. Изправи се до седнало положение, примигна сънено и се огледа.
Намираше се в нещо подобно на шатра. Конструкцията ѝ се състоеше от дълги, извити пръти, наредени в кръг и подпрени в една точка на върха, а отгоре им беше опъната животинска кожа. В средата на върха имаше отвор и оттам нахлуваха бледата светлина на деня и тихото свирене на вятъра. Тави разтърка очи. Недалече от себе си видя Фейд, който седеше с кръстосани крака, отпуснати в скута си вързани ръце и сериозно изражение на лицето.
– Фейд, добре ли си?
Робът вдигна очи и за момент погледът му остана зареян и празен, но после кимна.
– Беда, Тави – каза той мрачно. – Беда.
– Знам – отвърна Тави. – Не се тревожи. Ще измислим начин да се измъкнем.
Фейд го погледна с пълен с нетърпение поглед и отново кимна.
– Е, няма да стане сега веднага – каза смутено Тави. – Може поне да опиташ да ми помогнеш да измисля нещо, Фейд.
Погледът на роба отново се зарея в нищото.
– Марати ядат алерани – каза той намръщен.
Тави преглътна тревожно.
– Знам, знам това. Но ако искаха да ни изядат, нямаше да си правят труда да ни дават одеяла и да ни намират къде да спим през нощта. Прав ли съм?
– Може би обичат топла вечеря – каза мрачно Фейд. – Сурова вечеря.
Тави го изгледа изпитателно.
– Добре, спри да ми помагаш вече, Фейд. – Ставай. Може би отвън няма никой и ще можем да побегнем незабелязани.
Двамата се изправиха и Тави се промъкна към покривалото на входа на шатрата, за да надзърне навън. Тъкмо когато щеше да го направи, то се отметна и в шатрата нахлу силна дневна светлина. Влезе висок млад марат, облечен в кожена туника. Косата му беше сплетена на плитка като тази на Дорога, но фигурата му беше значително по-слаба, а чертите на лицето по-фини. Очите му също бяха различни. Докато тези на Дорога бяха тъмнокафяви, неговите лъщяха с матов блясък и в ирисите им се преплитаха множество цветове. Той се стресна при вида на двамата алерани, в ръката му изневиделица се появи нож от дялан черен камък и той го тикна рязко пред лицето на Тави.