Той отскочи назад, достатъчно бързо, за да спаси очите си, но не достатъчно, че да избегне острата пареща болка в една от скулите под тях. Секунда по-късно Фейд изскимтя, вкопчи се отчаяно в дрехите му и го свлече безцеремонно на колене до себе си.
Стреснатият марат примига насреща им и попита нещо на гърления си език. Гласът му беше почти писклив, нервен, помисли си Тави.
– Съжалявам – каза Тави. – Мм. Не те разбирам. – Той показа вързаните си ръце на марата и разтвори длани. Опита да се усмихне, въпреки че осъзнаваше колко жалък изглежда в момента. – Фейд, стъпил си ми на ръкава.
Младежът го изгледа презрително, свали леко ножа и пак попита нещо, този път на друг език. Погледът му се насочи към Фейд и той изкриви лице от погнуса, когато забеляза белега на лицето на роба.
Тави поклати глава и погледна към Фейд, който предпазливо вдигна крак от дрехата му и му помогна да се надигне от земята, като през цялото време не откъсваше от марата пълните си с ужас очи.
Покривалото на входа се отметна отново и в шатрата влезе Дорога. Едрият марат изръмжа нещо на младежа и Тави моментално се досети за смисъла на думите, само по тона – обикновено чуваше същото от чичо Бърнард след поредната бъркотия, която е забъркал.
Младежът се извърна рязко и застана с лице към Дорога. Ръцете му се преместиха зад гърба и скриха ножа. Дорога го погледна сърдито и изръмжа нещо, от което лицето на младежа пребледня. Младежът отвърна рязко, но Дорога го прекъсна с рязко движение на ръката, придружено от една-единствена дума: „Гнах”.
Младежът вирна непокорно брадичка, отвърна сопнато и излетя навън от шатрата с бързината на погната от вълк катерица.
Дорога потри с ръка брадата си и се обърна към Тави и Фейд. Подложи ги на изпитателния поглед на тъмните си очи, после изръмжа:
– Съжалявам за постъпката на моето кутре Кайтай. Аз съм Дорога. Главатар на сабот-ха. На гаргантския клан. Вие сте алерани и мои затворници. Вие сте врагове на марат и ние ще поемем силата ви.
Фейд изскимтя и се вкопчи в ръката на Тави, достатъчно силно, за да изтръпне за секунди.
– Искаш да кажеш – попита Тави след известно колебание, – че ще ни изядете?
– Не го желая – отвърна Дорога. – Но това е заповедта на предводителя на всички кланове, Атсурак. – Той замълча за момент и се вгледа в очите на Тави. – Освен ако това решение не бъде отхвърлено от нашите закони, вие ще дадете силата си на нашия народ. Разбирате ли това?
Тави поклати глава. Наистина не разбираше.
– Чуй ме добре, момче от долината. Ние – марат, се готвим за нападение над алераните от долината. Нашите закони казват, че си враг. Никой не казва друго. Щом си враг на марат, значи, си враг на сабот-ха. Ние ще те преследваме и ще те заловим. – Той се надвеси над Тави. – Щом никой не казва друго – изрече бавно.
Тави примигна.
– Почакай – каза той. – Ами ако някой казва, че не съм враг?
Дорога се усмихна и четвъртитите му зъби лъснаха.
– Тогава – каза той – ще има съд пред Единствения. Ще се разбере кой казва истината.
– Ами ако аз казвам, че не съм ваш враг?
Дорога кимна и тръгна към входа на шатрата.
– Разбираш достатъчно, момче от долината. Излез. Изправи се пред Единствения.
Глава ХXVI
Тави хвърли поглед през рамо към Фейд и излезе от шатрата след Дорога. Ослепителната светлина на първия зимен ден го обля. Слънчеви лъчи падаха от кристално ясното небе и почти идеално чистият сняг, който покриваше земята, искреше с ослепителен блясък. Бяха му нужни няколко секунди, преди да се огледа, с присвити срещу светлината очи. Фейд го последва навън и се вкопчи в ръката му.
Озоваха се сред стотици марати.
Мъжете, повечето с яката структура на Дорога, седяха около накладените за готвене огньове или просто зяпаха, а ръцете им бяха близо до дръжките на копията, върху каменните ножове или кованите алерански остриета. Подобно на Дорога те носеха само лека бедрена препаска и въпреки времето не показваха никакви признаци на дискомфорт. Някои от тях носеха наметала от щавена или все още с животинския косъм кожа, но изглежда, бяха носени просто като украса или да придадат войнствен вид на собствениците си, отколкото да предпазват от студа и влагата. Тук-там тичаха деца, облечени със същите дълги кожени туники като тази, която носеше синът на Дорога, и оглеждаха непознатите с неподправен интерес.