За голямо учудване на Тави жените не носеха повече дрехи от мъжете и наоколо цареше изобилие от дълги, стегнати бедра, голи, силни рамене и ръце, и други неща, които едно благовъзпитано алеранско момче не би трябвало (но много би искало) да види.
Тави почувства, че се изчервява, и бързо закри очи, преструвайки се, че слънцето все още го заслепява.
Един от младите войни наблизо подхвърли нещо, явно смешно, защото наоколо се разнесе остър, накъсан, подобен на кашлица смях. Лагерът, отбеляза Тави, беше разположен на полегатия склон на един гол, без всякаква растителност хълм. Почувства, че се изчервява още повече, и извърна поглед към Фейд. Робът стоеше до него с безизразно лице и отнесен поглед, сложи ръка на рамото на Тави и го стисна, сякаш да се увери, че момчето беше там.
Дорога изчака търпеливо, след това кимна към хребета на хълма. Тръгна натам, като явно очакваше да бъде последван. Тави огледа младите войни, които подмятаха оръжия в ръце и се преструваха, че не го забелязват, но всъщност го наблюдаваха с жив интерес. Тави премести поглед върху две възрастни маратски жени, които си говореха и слагаха дърва под шиш за печене. Една от тях се обърна и го погледна, вдигайки загрубял палец, който след това сравни с дължината на шиша.
Тави преглътна и забърза нагоре по хълма след Дорога, следван по петите от Фейд.
На върха на хълма имаше дузина огромни каменни блокове с размерите на малка къща, подредени в широк кръг, някои полегнали настрана и подпрени на други. Ръбовете им бяха огладени от ветрове, дъждове и сезони, но стените им упорито бяха устояли на стихиите, гладки, без пукнатина по повърхността им.
В центъра на кръга имаше вода, заобиколена от седем бели камъка. Очевидно бяха предназначени за сядане, защото двама марати вече бяха заели местата на тях.
Тави беше поразен от разликата във външния им вид. Дорога, огромен и набит, се насочи към един от камъните, минавайки покрай изпита жена, чиято светла коса беше обръсната от двете страни на главата и оставеният гребен в средата се спускаше като копринена грива от върха на главата ѝ. Тя също носеше само бедрена препаска върху слабините, но това, което Тави забеляза първо, не бе толкова голотата ѝ, а алеранската кавалерийска сабя, висяща на легионерски колан около кръста ѝ, а също трите потъмнели сребърни сокола, които красяха колана. Кожата ѝ беше по-тъмна от тази на повечето марати и изглеждаше загрубяла и твърда, а тъмните ѝ очи блестяха хладно, докато изучаваше новодошлите с поглед. Докато главатарят на гаргантския клан минаваше покрай нея, тя вдигна юмрук и той докосна кокалчетата на пръстите си в нейните.
Настани се на съседния камък, скръсти ръце и погледна смръщено към третия марат на хълма.
Тави също погледна към него. Мъжът беше среден на ръст, сух и жилест. Косата му, въпреки че беше светла като на останалите марати, растеше на дива, настръхнала грива, която падаше до раменете и продължаваше надолу покрай ушите и се сливаше с брадата по протежението на челюстта му. Очите му бяха странен нюанс на бледосивото, почти сребристо. Той седеше сковано и от позата му струеше напрежение. Маратът забеляза, че Тави го гледа, присви очи и оголи зъби. Тави се стресна, виждайки огромните, предназначени за разкъсване, заслужаващи напълно името си, кучешки зъби в устата му. От дълбините на гърлото му се разнесе ръмжене и той се надигна от камъка.
– Главатарят на драхга-ха ще оскверни ли мира на хорто? – викна Дорога и скочи на крака.
Маратът с кучешките зъби извърна свирепия си поглед от Тави и го насочи към Дорога. Гласът му беше гърлен и звучеше като животинско ръмжене, нисък, груб, едва разбираем. Ако вълците можеха да говорят, помисли си Тави, щяха да звучат точно така.
– Вождът на сабот-ха вече оскверни неговата святост, като доведе тези непознати.
Дорога се усмихна.
– Хорто приветства всички, които идват с мир. – Устните му се разтегнаха още малко. – Въпреки че може би бъркам. Мислиш ли, че е станало така, Скагара?
– Струва ми се, той мисли, че бъркаш, Дорога – каза жената, без да се изправя.
Скагара изръмжа към жената и очите му предпазливо зашариха между нея и Дорога.
– Не се меси, Хашат. Не ми е нужно нито ти, нито кеврас-ха да ми казват какво мисля.
Дорога направи крачка към Скагара. Едрият марат стисна юмруци и пръстите му изпукаха заплашително.
– Това е между теб и мен, вълк. Мислиш ли, че бъркам?
Скагара се озъби отново и на хълма настъпи дълга и напрегната тишина. Накрая изръмжа злобно и отмести поглед от Дорога.