– Ум или сила, за мен няма значение, алеран. Ще те победя.
Той хвърли ядосан поглед на баща си и закрачи надолу по хълма. Тави премигна.
– Но аз си мислех, че той ще е на твоя страна – каза, поглеждайки Дорога.
Маратът сви рамене.
– Моето кутре ще се опита да те победи. Така и трябва да бъде. Това е добро изпитание пред Единствения.
– Но – преглътна Тави – изпитание на ума. Какво е това?
– Погрижи се да са подготвени – каза Дорога на Хашат, после се обърна и последва сина си надолу по хълма.
Хашат скръсти ръце върху гърдите си и огледа Тави.
– Е? – попита той. – Какво да правя сега?
– Ще тръгнете още тази нощ. Трябва да се върнете от Долината на дърветата с Благословията на нощта – каза просто Хашат. – Който пръв се върне с нея, е победител в изпитанието. Последвайте ме.
Жената тръгна с плавни, широки крачки по склона на хълма.
– Благословията на нощта, Долината на дърветата, хубаво. – Тави се обърна, за да я последва, но Фейд го спря, като го хвана за ризата. Тави го погледна намръщено. – Какво има?
– Ти не правиш това. Аз се явя на изпитание.
Тави премига отново.
– Ъъъ, Фейд, това е изпитание на ума, помниш ли?
Фейд поклати глава.
– Долината на дърветата. Това помня.
Тави се намръщи и се обърна към Фейд.
– Какво си спомняш?
– Така маратите наричат Восъчна гора. – Фейд погледна през рамото на Тави към отдалечаващата се Хашат и белязаното му лице се изопна от ужас. – Един от вас със сигурност умре.
Глава ХXVII
Фиделиас спря, да си поеме дъх. Двамата с Алдрик излязоха от гористите райони североизточно от Бърнардхолт и стигнаха до каменния път, който пресичаше долината и водеше до гарнизона. Краката му, въпреки че ги беше обвил в парцали от дрехата си и използваше всичките си фурии, за да омекотят стъпките му, се влошаваха. Болката сама по себе си беше достатъчна, за да го спре, дори и без умората от твърде дългото ходене и обикаляне напред-назад в безплодни усилия да настигне хитрия холтър.
Той се отпусна върху един плосък камък край пътя, а майсторът на меча закрачи неспокойно пред него.
– Не разбирам – каза той. – Защо просто не ни придвижиш бързо, както преди?
– Защото не бяхме на пътя – процеди през зъби Фиделиас. – Да се носиш по земна вълна по каменен път, е лесно. Да я използваш сред природата, без да познаваш местните фурии, е равносилно на самоубийство.
– Значи, той може да го направи, а ти – не.
Фиделиас сдържа напиращия си гняв и отвърна просто:
– Да, Алдрик.
– Като умиращ кон сме, храна за враните.
Фиделиас поклати глава.
– С тази скорост няма да го хванем. Оставил е половин дузина фалшиви следи, изчакал ни е да тръгнем по някоя и тогава е издигнал своята вълна и е тръгнал.
– Ако все още имахме коне…
– Но ги нямаме – прекъсна го рязко Фиделиас.
Той вдигна крак и разви част от парчетата плат.
Алдрик се приближи. Разгледа стъпалата му и изруга.
– Враните да го изкълват, старче. Чувстваш ли ги още?
– Да.
Алдрик се наведе и разви още малко от парчетата, оглеждайки раните.
– Влошават се. Ако продължиш така, ще ги загубиш.
– Има още време – изсумтя Фиделиас. – Трябва да…
Той погледна нагоре и видя Етан да подскача като луд върху близкото дърво. Хвърли поглед надолу по пътя, на запад от тях.
– Алдрик – каза тихо той, – двама мъже по пътя. Вървят към нас. Легионерски подстрижки. Въоръжени са.
Алдрик пое въздух и затвори очи за момент.
– Добре. Легионери ли са?
– Не носят униформи.
– Възраст?
– Млади – Фиделиас докосна камъните по пътя с крак и призова Вама. – Използват земни фурии и пътя, за да тичат по-лесно. Движат се бързо. Имат опит в призоваването на бойни фурии.
– Как ще го направим?
– Чакаш да дам сигнал – каза Фиделиас. – Първо да разберем каквото можем.
Двамата млади мъже идваха тичешком към тях и когато приближиха, Фиделиас успя да докара една измъчена усмивка на лицето си.
– Добро утро, момчета – извика им той. – Ще отделите ли минутка да помогнете на двама пътници?
Младите мъже забавиха крачка и когато наближиха съвсем, Фиделиас ги огледа подробно. И двамата бяха млади – нямаха още двайсет, но единият вече беше започнал да оплешивява. И двамата бяха стройни. Имаха сходни лица – може би бяха братя. Бяха задъхани от тичането, но не много. Фиделиас насили нова усмивка и им предложи манерката си с вода.
– Господине – каза по-високият, поемайки манерката, – задължени сме ви.