Одиана издиша тежко и тялото ѝ се заизвива под допира на Корд. Очите ѝ бяха празни, устните разтворени. Претърколи се мудно на пода – изви бедра, гръб и оголена шия. Нашийникът проблесна върху кожата ѝ. Корд я възседна и започна да я опипва като превъзбудено животно. След малко тя вече стенеше и пъшкаше от наслада, извиваше се гальовно към него.
– Ето – той стана и добави небрежно, – това се казва добро момиче.
Одиана отвори рязко очи, след това клепачите запърхаха и бавно се затвориха отново. Простена, притисна ръце до гърдите си, сякаш се опитваше да задържи нещо в тях, и продължи така почти половин минута, като не спираше да стене тихо от удоволствие.
Корд се засмя. Погледна Исана и каза тихо:
– Тъпа малка курва.
През тялото на Одиана премина спазъм и гърбът ѝ се изви като лък. Изпищя – ужасяващо пронизително – и се хвърли на една страна. Разтърси се в опити да повърне, но в стомаха ѝ нямаше много нещо, което да се излее на прашния под. Краката и ръцете ѝ се извиха в неистов спазъм и тя извъртя умолително огромните си, пълни с отчаяние очи към Исана и в погледа ѝ се четеше умопомрачителна болка. Протегна ръце към нашийника и получи нов спазъм, още по-силен. Започна да се мята и тресе, търкаляйки се опасно близо до жарта.
Исана гледаше ужасена жената, която се бореше отчаяно за глътка въздух. Накрая не издържа, политна напред и хвана Одиана, преди конвулсиите ѝ да я запратят в жарта.
– Спри – извика Исана. Тя се обърна и погледна Корд, знаеше, че е пребледняла и изплашена – забеляза доволството в изражението му. – Спри! Ще я убиеш!
– Може би ще е милостиво от моя страна – каза Корд. – Не ѝ е за първи път. Добро момиче – каза на Одиана и се ухили самодоволно. – Стой тук и бъди добро момиче. Прави каквото ти се казва.
Неистовият спазъм бавно отслабна. Исана издърпа Одиана далече от жарта и я задържа в обятията си, заставайки между нея и Корд. Погледът на жената отново се отнесе и тя се разтресе в ръцете на Исана.
– Какво си ѝ причинил? – попита тихо тя.
Корд се обърна и тръгна към вратата.
– Трябва да запомниш, че робите са просто животни. Дресираш едно животно с награди и наказания. Доброто поведение се награждава. Лошото се наказва. Така дивият кон се превръща в покорно ездитно животно. Така превръщаш вълка в ловно куче. – Той отвори вратата и добави небрежно: – Същото е и с робите. Вие сте просто животни. Ставате за работа, размножаване, други неща. Само трябва да бъдете дресирани. – Корд излезе навън, но думите му достигнаха до хората в сушилнята. – Арик, разпали огъня. Исана, утре и ти ще сложиш такъв. Мисли си за това.
Исана замълча, стъписана от видяното, от реакцията на Одиана при вида на нашийника, от състоянието, до което я доведе. Погледна я и отмести един тъмен, сплъстен кичур коса от очите ѝ.
– Добре ли си?
Жената вдигна апатично очи към нея. Клепачите ѝ натежаха и тя потрепери.
– Сега е добре. Добре е. Добре съм сега.
Исана преглътна.
– Той те нарани, нали, преди малко? Когато те нарече…
Тя не повтори думите.
– Боли – прошепна Одиана. – Да. О, врани и фурии, как само боли. Бях забравила. Забравила колко е лошо – тя потрепери отново. – Колко е хубаво. – Отвори очи и те бяха пълни със сълзи. – Те могат да те променят. Можеш да се бориш колкото си искаш, но успяват да те променят. Правят така, че си щастлива да се превръщаш в това, в което те искат. Правят така, че да боли, когато се опъваш. Променяш се, момиче. Той може да ти го причини. Може да те кара да му се молиш да те обладае. Да те докосне. Кара те. – Тя извърна лице от Исана. Тялото ѝ продължи да се разтърсва от дълги тръпки на удоволствие. – Моля те, моля те, убий ме, преди да се е върнал. Не мога пак да стана такава. Не мога да се върна обратно.
– Шш – каза Исана и я залюля нежно в обятията си, – шш. Почини си. Трябва да поспиш.
– Моля те – прошепна Одиана, но лицето и тялото ѝ вече бяха започнали да се отпускат. – Моля те.
Тя потрепери за последен път, тялото ѝ се свлече и главата ѝ клюмна на една страна.
Исана я положи на земята, колкото успя по-внимателно. Коленичи над нея, за да провери пулса ѝ, и сложи ръка на челото ѝ. Сърцето ѝ все още биеше твърде силно, а кожата ѝ беше суха и гореща, като от треска.
Исана вдигна поглед към Арик, който стоеше до огромен контейнер за въглища и я наблюдаваше. Когато срещна погледа ѝ, той наведе глава, обърна се към контейнера и започна да пълни една кофа с въглища.
– Трябва ѝ вода – каза тихо Исана. – След всичко това ѝ трябва вода или ще умре в тази жега.
Арик я погледна отново. Взе кофата и без да продума, отиде от едната страна на кръга и започна да досипва нови въглища върху жарта.