– Можем ли да ги пробягаме?
– Не и с твоя крак – отговори Бърнард. – А и те са на коне. Ще ни догонят и ще ни нанижат на копията си.
Амара кимна с глава и изчака, докато шумът от ездачите не отмина.
– Половин миля. Ако се наложи, може да успея да ни пренеса. Тези ездачи използват земни фурии, нали?
Бърнард кимна:
– Някои и горски.
– Без значение, ще сме далече от тях и във въздуха.
– А ако с тях има въздушни рицари?
– Просто ще трябва да съм по-бърза – отговори Амара и примижа към небето. – Засега не виждам никого. Трудно е да държат височина при такъв лек вятър, освен ако не са толкова високо, че облаците ги прикриват – но тогава ще скрият и нас.
Бърнард потрепери и докосна земята с ръка.
– Почакай – каза напрегнато, затаи дъх, после изпусна тежка въздишка. – Близо са. Повече не можем да останем тук. Земята е прекалено твърда. Не мога да ни крия повече.
– Аз съм готова – каза Амара.
Бърнард кимна и отвори очи. Умореното му лице се изопна в мрачна, решителна гримаса. Двамата се изправиха и тръгнаха през гората.
Бързо прекосиха горичката и стигнаха до края на дърветата. Пред тях се разкри откритото пространство, което водеше към гарнизона.
Мястото беше истинска крепост. Две от околните планини се застъпваха и образуваха огромно V. В теснината между тях лежаха мрачните сиви стени на гарнизона. Преграждаха входа на долината, масивни и непристъпни, и спираха достъпа до нея от земите отвъд. Бяха високи двайсетина фута и почти толкова дебели, изградени от гладък сив камък, а върховете им, завършващи с назъбени бойници. Отвъд тях започваха земите на маратите. През равни интервали по цялата дължина на стената се виждаха фигурите на облечени в блестящи брони въоръжени легионери, загърнати в наметала в алено и златно, цветовете на Върховния лорд на Рива.
Зад стената се простираше самият гарнизон – масивната палисада, със стандартните за легиона квадратна форма и размери, ограждаше военния лагер, но той, за разлика от останалите легионерски лагери, традиционно строени от дърво, беше изграден от камък и земя. На палисадата имаше по-малко стража, но не беше, като да липсва. Разни пристройки бяха обградили гарнизона от външната му страна, временни, набързо сковани, които въпреки това успяваха да придадат дух на монолитност, типичен за малък град.
Задните порти на гарнизона стояха отворени и каменният път, който прорязваше долината, свършваше до тях. Хора обикаляха нагоре-надолу, кръстосваха припряно между постройките, влизаха и излизаха през портите във вътрешността на лагера. Деца тичаха насам-натам в сняг и лед, играейки си както винаги. Амара видя кучета, коне, кошара за овце и дим от дузина огньове.
– Ето ги портите – каза тя.
– Така – отвърна Бърнард, – тръгваме право натам. Познавам човека, който е на пост тук през повечето време. Едва ли ще имаме проблеми да стигнем до Грам. Но помни: бъди учтива и проявявай уважение.
– Дадено – отвърна припряно Амара.
– Сериозно – каза Бърнард, – Грам е избухлив и като нищо може да ни затвори в килия, докато му мине. Не изпитвай търпението му.
– Няма – отвърна Амара. – Настигат ли ни, знаеш ли?
Бърнард направи гримаса и поклати глава.
– Тогава тръгваме. Отваряй си очите и ако видиш някой да приближава, ще се вдигнем във въздуха.
Амара огледа равнината, претърси с поглед небето за последен път, потръпна, когато пренесе тежестта си върху ранения глезен, и хукна към гарнизона с цялата бързина, която позволяваше куцането ѝ. Бърнард затътри крака на крачка-две зад нея.
Тичането сякаш отне цяла вечност. Амара непрестанно се озърташе за преследвачите и на няколко пъти за малко да изкълчи отново глезена си.
Опасенията им от връхлитащи върху тях ездачи не се оправдаха и двамата стигнаха без проблем до пристройките, а след това и до охраняваните порти на гарнизона.
Пред тях стояха на пост двама легионери с доста отегчен вид. Бяха се увили в тежки наметала, а облечените им в ръкавици ръце държаха копията небрежно насочени. Единият не беше обръснат (абсолютно против правилата на легиона, отбеляза Амара), а другият носеше наметало, което не беше част от легионерската униформа – по-фино и в съвсем различен цвят.
– Стой – каза небръснатият с равен монотонен глас. – Име и цел на посещение.
Амара спря, за да пропусне Бърнард напред, и извърна глава към него. Той огледа навъсено стражарите.
– Къде е центурион Джералди?
Онзи с неуниформеното наметало го погледна безизразно.
– Ей, селяндур, в случай че не си забелязал, тук ние сме войниците…