Легионерът извади меча си с отчетливия звън на стомана и подвикна на коня. Животното моментално се подчини и препусна към нея.
Без никакво колебание, Амара скочи от скалата.
Разпери ръце и изкрещя:
– Сирус! Нагоре!
Фурията ѝ не закъсня. Вятърът се втурна да поеме тялото ѝ и Амара усети остър прилив на въодушевление, когато свистящият въздух я понесе към небето. Ураганният вятър вдигна облаци прахоляк от ръба на скалата и запрати пръст и ситни камъчета в лицето на злощастния легионер. Подплашен, конят му се вдигна на задните си крака и мъжът започна да се бори, за да се задържи на седлото.
Амара продължи нагоре, далече от лагера, преди да реши да спре и да погледне назад. Скалата, от която беше скочила, приличаше на малко камъче в далечината, на няколко мили зад нея и сигурно на една по-ниско.
– Сирус – прошепна тя и протегна ръце напред.
Със свистене фурията ѝ запълни пространството между ръцете ѝ и затрептя като маранята над нагорещен камък.
Амара пое в дланите си трептящия въздух и го използва да пречупи светлината, сви го между пръстите си, докато не получи достатъчно приближение. Сега наблюдаваше сцената на ръба на скалата така, сякаш беше само на стотина крачки от нея. Видя пристигането на групата преследвачи и Алдрик, който слезе от коня си. Легионерът, който я беше догонил, му описваше бягството ѝ, а Алдрик, присвил очи, напрягаше поглед към небето. Амара усети хладна тръпка по гърба си, когато погледът му спря точно върху нея. Той се наведе към войника до себе си, рицарят, когото бяха видели първо в гората, и най-вероятно умелият призовател на дърво, и той се пресегна и докосна най-близкия ствол.
Обзета от тревога, Амара насочи ръце към лагера на легиона.
Над върховете на дърветата, които сега се извиваха и танцуваха под напорите на вятъра като стръкчета трева, се издигнаха половин дузина фигури. Като една, те се обърнаха към Амара и полетяха право към нея, проблясващи на слънчевите лъчи. Брони и оръжия, досети се Амара.
– Рицари Аери – прошепна тя.
Преглътна тежко и свали ръце. При други обстоятелства не би се поколебала в способностите си да им избяга. Но сега, ранена и изтощена, не беше никак сигурна в силите си.
Обърна се и заповяда на Сирус да продължи да я носи на североизток. Молеше се наум слънцето да залезе, преди преследвачите ѝ да я настигнат.
Глава ІІІ
В последните мигове тъмнина преди зазоряване Тави се измъкна от стаята си и заслиза по стълбите. Навлезе сред сенките на просторната обща зала и забеляза бледата светлина, идваща от кухнята до нея. Старата Бите рядко спеше по повече от няколко часа на нощ и Тави я чу да шуми в кухнята, докато приготвяше закуската.
Той дръпна резето на вратата и излезе във вътрешния двор на Бърнардхолт. Едно от кучетата подаде глава от една празна бъчва, в която спеше, и Тави спря да го почеше зад ухото. Кучето потропа за известно време с опашка по стената на бъчвата, после прибра глава и продължи да спи. Студът на отиващата си есен накара Тави да се увие в наметалото си, докато отваряше страничната врата в защитната стена около фермата.
От другата ѝ страна видя чичо си Бърнард. Облечен в кожени дрехи и тежко зелено наметало, готов за поредния ден в земите и полята около Бърнардхолт, той се облягаше небрежно на вратата. Държеше ябълка и сега я вдигна и отхапа шумно. Бърнард беше едър мъж с широки рамене и големи, добре тренирани от тежката работа мускули. В тъмната му, по легионерски остригана почти до кожа коса, светлееха няколко сребърни нишки, но в късата му брада нямаше и една. На колана му до легионерски меч висеше колчан с ловни стрели, а в ръка държеше един от леките си лъкове, със свалена от дървото тетива.
Притеснен, Тави пристъпи към него. После разпери ръце в мълчаливо признание на победата на чичо си и се усмихна вяло.
– Как разбра?
Бърнард отвърна на усмивката му, но в неговата имаше известна доза лукавост.
– Вчера се прибра късно, а после Фейд те е видял да пиеш повечко вода. Стар войнишки номер за ранно ставане.
– О – отвърна Тави. – Да, господине.
– Броих стадата – каза Бърнард. – Изглежда, ни се губят няколко животни.