След първата чаша жената с нашийника се размърда, след втората още повече. Накрая успя да прошепне:
– Какво става?
– Шанс – каза Исана, – имаме шанс да се измъкнем от тук.
Струйката се засили и Исана подложи отново двете чаши, за да се напълнят. Тя облиза устни и се огледа за онова, което очакваше да открие. Там, където Арик беше изсипвал въглищата привидно небрежно, имаше място, където не бяха попаднали нови въглища и бяха останали само стари, посивели и омекнали по краищата.
Трепереща от вълнение, Исана се протегна и изсипа водата върху тях. Те изсъскаха и запращяха. Тя напълни отново чашите и повтори. После още веднъж и още веднъж.
Последният въглен угасна с пращене.
Разтреперана, Исана напълни нова чаша и бръкна с пръсти във водата. Призова фурията си, повика Ручей.
Чашата се раздвижи, потрепери и изведнъж Исана почувства присъствието на Ручей във водата – трептящ живот, бясно, безумно въртене. Исана усети, че в очите ѝ избиват сълзи, но след секунда Ручей ги пресуши. Тя почувства радостта и облекчението на фурията ѝ, че са отново заедно.
Исана погледна към Одиана, която с отнесена усмивка на лице се пресягаше и пълнеше шепи с вода от струйката от тавана.
– Те говорят за нас – промърмори Одиана. – Толкова много чаши. Ще ме използват, докато горещината не ме довърши. После ще дойде твоят ред, Исана. Аз мисля… – Тя прекъсна, изведнъж гърбът ѝ се изви, изпъшка и хвърли водата настрани. Поклати глава и затисна ушите си с ръце. – Гласът му. Не, не искам да го чувам. Не искам да го чувам.
Исана се обърна към нея и я хвана за китката.
– Одиана – изсъска ѝ тя, – трябва да се махнем от тук.
Жената погледна Исана с ококорени, тъмни очи и поклати глава:
– Не знам. Не знам дали ще мога.
– Нашийникът ли?
Тя кимна.
– Трудно е дори да мислиш за неща, които няма да му доставят удоволствие. Не знам дали ще мога да ги направя. И ако той ми проговори…
Исана преглътна. Свали внимателно ръцете на Одиана от ушите ѝ и сложи своите върху тях.
– Няма – каза тихо тя. – Остави това на мен.
Одиана пребледня, но кимна.
Исана потърси Ручей и я изпрати в тялото на Одиана. Фурията се поколеба, после, след като влезе в нея, отказа да отговори. Исана трябваше да положи още по-голямо усилие на волята, преди сетивата ѝ да преминат и влязат заедно с фурията в другата жена.
Емоциите на Одиана почти я завладяха.
Напрежение. Ужасяващ страх. Ярост, необуздана и граничеща с безумие – и всичко това заклещено под лежерно, нестихващо удоволствие, мудно пулсиране, което се излъчваше от нашийника и заплашваше всеки момент да се отприщи в неописуема агония. Сякаш стоеше в сърцето на буря от емоции и нужди, фучащи, вихрещи се, нищо стабилно, нищо, по което да се ориентираш. С леко потръпване Исана разбра, че Ручей ѝ е позволила да се докосне едва до повърхността на емоциите на водната вещица, които препускаха като бесни в съзнанието ѝ. Разбра, че Ручей е искала да я предпази от нещо, което така лесно можеше да прелее в собствените ѝ мисли, в собствената ѝ душа.
Исана трескаво отблъсна от себе си бурята от емоции и се концентрира върху целта си. Чрез фурията си потърси ушите на жената, чувствителните тъпанчета. С огромни, нечовешки усилия тя промени рязко налягането в тялото на Одиана, в ушите ѝ. Сякаш отдалече, Исана я чу да издава болезнен стон, после тъпанчетата ѝ се спукаха. Последва нова експлозия от болка и диви емоции – радост, отвращение и нетърпение.
Исана оттегли присъствието си от водната вещица възможно най-бързо, отдръпвайки лицето и ръцете си. Въпреки че контактът беше прекъснат, необузданите емоции на Одиана останаха, заляха я, притискаха я, не ѝ даваха да събере мислите си.
Тогава до нея достигна гласът на Одиана, много тих и нежен.
– Не можеш да се пребориш, да знаеш – прошепна тя. – Примири се. Един ден те всички ще влязат, момиче. Трябва да му се отдадеш. Всичко друго е… лудост.
Исана вдигна поглед и видя водната вещица да се усмихва, а усмивката разтягаше устата ѝ в нещо като болезнена гримаса. Исана разтърси глава и изтласка емоциите вън от себе си, като не спираше да опитва да проясни мислите си. Тави. Бърнард. Трябваше да се освободи, да стигне до семейството си. Те ще имат нужда от нейната помощ или поне ще искат да знаят, че е добре. Тя обгърна тялото си с ръце, продължи да се бори и постепенно мислите ѝ започнаха да се проясняват.