– Трябва да се махаме от тук – каза Исана, – не знам още колко време имаме.
Одиана се намръщи.
– Оглуши ме, момиче. Не те чувам, нали? Но ако казваш, че трябва да тръгваме, съгласна съм.
Исана кимна с глава към пода от далечната страна на кръга от жарава.
– Фурията на Корд. Пази пода ето там.
Тя показа с ръка мястото на земята.
Одиана поклати глава. Очите ѝ трепнаха за момент, тя въздъхна леко, а пръстите ѝ се насочиха към нашийника.
– Аз… всичките ми сили ще отидат само да си наложа да тръгна… Не мога да ти помогна. – Тя склони глава. – Просто ме хвани за ръка. Идвам с теб.
Исана поклати глава, беше безнадеждно. Отвън се чу шумното отваряне на врата и пияният глас на Корд изрева:
– Време е, дами!
Последва го хор от дрезгавите възгласи на няколко гърла.
Обхваната от паника, Исана се изправи и хвана Одиана за ръка. Призова Ручей и я изпрати да събере всичката течна вода, която успее да намери на покрива. Исана инстинктивно я усещаше в себе си, долавяше и присъствието ѝ навън – вода в пълния със сняг въздух, разтопилата се вода, просмукала се в дървото на сушилнята за месо, в земята около нея.
Събра я всичката и я отприщи с дрезгав вик.
Вода се изля от тавана под формата на вълна, която препусна в кръг и помете жарта. Въглените изсъскаха, изпукаха яростно и за секунди въздухът се изпълни с плътна, гореща пара.
Отвън се чу вик и тежките стъпки на Корд приближиха. Тежкото резе на вратата се отмести и тя зейна отворена.
С рязко движение на ръката Исана изпрати врящата пара в лицето му и зад гърба му. Дворът се изпълни с рев и писъци, когато мъжете побягнаха от вратата.
Исана се съсредоточи върху земята пред тях, по ръба на угасналите въглени. Там лъщеше широката колкото педя ивица от вода, събрала се от охладената пара. Никога преди не беше пробвала нещо подобно. Исана изчисти мислите си и извика ясен образ за това, което иска от Ручей. После пое дълбоко въздух и постави крак върху локвата. По повърхността имаше напрежение, несигурност, но водата успя да поеме тежестта ѝ и не позволи стъпалото ѝ да докосне земя.
Исана извика триумфално и стъпи върху локвата, после дръпна Одиана за ръката. Отведе я до вратата на къщата и скочи на земята отвън. Одиана вървеше неуверено по петите ѝ, но не се отдели от нея.
– Спри! – изрева Корд иззад облака пара. – Заповядвам ти да спреш! Лягай на земята, кучко! Лягай на земята!
Исана погледна Одиана, но лицето на жената беше безизразно, погледът отнесен и тя продължаваше да се препъва зад нея. Не даваше никакви признаци, че нашийникът реагира при гласа на Корд.
– Ручей – изсъска Исана, – към най-близкия поток!
С внезапна яснота Исана вече виждаше всяка особеност на терена около тях, лекия наклон надолу, при отдалечаването им от планините, към дъното на долината, до приток, който в крайна сметка подхранваше един от потоците, а той от своя страна течеше през гарнизона и се вливаше в Ледено море.
Исана се обърна и се затича по студената земя, като сега използваше Ручей само за да я насочва към най-близката вода и да раздвижва кръвта в голите ѝ крака, за да не замръзнат. Можеше само да се надява, че Одиана ще е достатъчно на себе си, за да направи същото.
Зад тях Корд изкрещя на фурията си и земята от дясната ѝ страна изригна с въртеливо, яростно движение. Лед, замръзнала земя и камъни полетяха във въздуха. Исана се отклони от пътя си, за да мине през по-дълбок сняг и по-твърд лед. Молеше се само да не се подхлъзне и счупи крак при падането. Сега единствено това покритие от замръзнала вода я предпазваше от гнева на земната фурия на Корд.
– Ще ви убия! – крещеше Корд в тъмнината зад тях. – Ще ви убия! Намерете ги, намерете ги и ги убийте! Доведете кучетата!
Сърцето на Исана препускаше от страх, а тялото ѝ гореше от вълнение и ужас. Тя хукна с всички сили и се скри в нощта, далече от шума на преследвачите, като не изпускаше нито за миг ръката на другата пленница.
Глава ХXXI
– Какво искаш да кажеш? Че са се провалили? – каза рязко Фиделиас.
Той стисна зъби, скръсти ръце и се облегна назад в седалката на носилката. Въздушните рицари я носеха през ниски облаци и прехвърчащ сняг и студът явно беше решил бавно да отдели ушите му от главата.
– Ти наистина мразиш да летиш, а? – провлачи Алдрик.
– Просто отговори на въпроса.
– Маркус докладва, че наземният отряд не е успял да спре Курсора и холтъра и те са стигнали до Грам. Въздушният отряд е видял възможност да нападне и се е възползвал, но са били разкрити, преди да успеят с атаката си. Отново Курсорът. Двамата мъже с Маркус са убити по време на атаката, но той докладва, че граф Грам е бил ранен, вероятно смъртоносно.