– Както и да е – продължи Фиделиас. – Мисълта ми е, че си трън в очите на Гай едва ли не откак си се родил.
Алдрик сви рамене.
Фиделиас го изгледа изпитателно.
– Защо?
– Какво те интересува?
– Защото държа да знам мотивацията на хората, с които работя. Виждам, вещицата те следва. Загубила си е ума по теб и не се съмнявам, че за теб човек би убила.
Алдрик отново сви рамене.
– Но не знам защо ти го правиш. Защо Акватайнус ти се доверява. И така, защо?
– Нима не си се досетил вече? А уж си големият шпионин на Короната. Още ли не си разбрал? Не си ли заровил с пръст в раните ми, наврял нос в миналото ми или нещо такова?
Фиделиас се усмихна леко.
– Честен си. Ти си убиец, наемник, разбойник – но честен. Трябваше да попитам.
Алдрик се загледа в хълма за момент. После каза глухо:
– Имах семейство. Майка и баща. По-голям брат и две по-малки сестри. Гай Секстус ги унищожи. – Алдрик почука с пръст по дръжката на меча си. – Ще го убия. А за да го направя, ще трябва да го сваля от трона. Така че съм с Акватайнус.
– И това е всичко, така ли? – попита Фиделиас.
– Не – отвърна Алдрик, но не продума повече. След миг мълчание добави: – Как са ти краката?
– Да тръгваме – каза Фиделиас.
Продължи да изкачва хълма, въпреки че болката го караше да потръпва и свива очи при всяка стъпка.
Десетина ярда преди върха на хълма, двама маратски войни, мъж и жена, изникнаха от сенките на камъните. Тръгнаха към тях през снега. Мъжът носеше брадва, алеранска изработка, а жената – кама от тъмен дялан камък.
Фиделиас спря и вдигна към тях разперени длани.
– Мир. Идвам да говоря с Атсурак.
Мъжът пристъпи към него и го погледна с присвити очи. В светлата му коса бяха преплетени тъмни, груби пера от стадомор.
– Няма да ти позволя да говориш с Атсурак, непознати, докато той е на хорто. Ти ще чакаш, докато…
Обзет от внезапен пристъп на ярост, Фиделиас призова всичката сила на Вама и му нанесе силен удар в лицето, който отлепи краката му от земята и го просна в безсъзнание по гръб на снега.
Без секунда колебание, Фиделиас прескочи неподвижното тяло на падналия марат, докуцука до слабата жена войн и повтори с абсолютно същия тон:
– Мир. Дошъл съм да говоря с Атсурак.
Кехлибарените очи на маратката, ярки под гъстите светли вежди, огледаха Фиделиас от горе до долу. Тя повдигна горната си устна, оголи дългите си кучешки зъби и каза:
– Ще те заведа при Атсурак.
Фиделиас я последва нагоре по хълма към огромните камъни. Пушекът от факлите, понесъл се тежък и тъмен по земята, миришеше странно и след като пристъпи в него, Фиделиас почувства как главата му олеква. Той се обърна и погледна Алдрик, който пое дълбоко въздух през носа и кимна.
Седемте каменни блока, с гладки стени и заоблени ръбове, стърчаха над тежкия дим, подредени в кръг около езерце с вода, незнайно защо не замръзнала въпреки студа. Димът сякаш проникваше в нея, завърташе се под греещата с матов блясък повърхност, отразяваща светлината от огньовете и приглушеното нощно сияние на снега и леда.
Около водата бяха пръснати още близо стотина марати. Едни – с вплетени пера от стадомор в косите, други – космати и рунтави, за които Фиделиас реши, че бяха от вълчия клан. Мъже и жени ядяха или пиеха от яркооцветени кратуни или се съвкупяваха с животинска невъздържаност в гъстия главозамайващ дим. В сенките се открояваха силуети – високи и неподвижни като статуи стадомори или приклекнали, прокрадващи се вълци.
На един от камъните се беше излегнал Атсурак. Раните му, вече почти заздравели, бяха наложени с кожени ленти, пристегнати с плетени от трева връзки. Кинжалът на Акватайнус висеше на каишка на кръста му – острието, прибрано в ножница от необработена кожа и гордо изложено на показ. От двете страни на Атсурак се беше излегнала по една жена войн, с масивни, надвиснали над очите чела и дълги кучешки зъби. И двете бяха голи, млади и гъвкави.
Устните и на тримата бяха намазани с прясна, аленочервена кръв. На камъка до тях лежеше млада алеранка. Беше вързана и от потреперващото ѝ тяло висяха на парцали остатъците от поли и престилка, каквито носеха жените в холтовете. Беше още жива.
Устните на Алдрик се изкривиха от отвращение.
– Диваци – измърмори той.
– Да, Алдрик – каза Фиделиас, – наричаме ги така, защото са диви.
– Явно са тръгнали из долината. Твърде рано – изръмжа майсторът на меча. – От тази страна на Калдерон няма алерански селища.
– Очевидно. – Фиделиас направи крачка напред и каза: – Атсурак от клана на стадоморите, очаквах атаката да започне след две зори, считано от днес. Грешно ли съм разбрал?