Атсурак вдигна поглед към Фиделиас. В същия момент от дима и сянката на един от каменните блокове изникна възрастна жена. Беше от вълчия клан и намазана от глава до пети с кръв. Тя обви с ръце раменете на Атсурак и кехлибарените ѝ очи се впиха във Фиделиас. Без да поглежда към нея, Атсурак вдигна ръка и я постави върху една от нейните.
– Ние празнуваме своята победа, алеранецо – каза той на Фиделиас. Усмихна се. Зъбите му също бяха почервенели от кръв. – Да не сте дошли да се присъедините?
– Празнувате победа, която все още не сте спечелили.
Атсурак махна с ръка.
– Много от войните ми няма да могат да празнуват след това.
– И затова просто наруши споразумението ни, така ли? – попита Фиделиас. – Ударил си по-рано.
Маратът свъси чело.
– Един от предните ни отряди удари пръв, такъв е нашият обичай. Знаем много пътища за влизане и излизане от долината, алеранецо. Не стават за армии, но за съгледвачи и малки ударни групи, да. – Той посочи вързаното момиче. – Нейните хора се биха добре срещу нас. Умряха добре. Сега ние вземаме силата им.
– Ядете ги живи? – намеси се Алдрик.
– Чисти – поправи го Атсурак. – Недокоснати от огън, вода или нож. Каквито са пред Единствения.
Двама от неговия клан се изправиха на крака и отидоха до пленницата. С небрежни, почти отегчени движения те я повдигнаха леко, съдраха още от дрехите ѝ и я разпънаха по гръб върху камъка. Вързаха ръцете и краката ѝ.
Атсурак погледна към нея.
– Така черпим повече сила – обяви той. – Не очаквам да разбереш, алеранецо.
Момичето се огледа. Очите ѝ, зачервени от плач, зашариха трескаво. Тялото ѝ се тресеше от студа, а устните ѝ бяха посинели.
– Моля – изпъшка тя към Фиделиас. – Моля, господине, моля ви, помогнете.
Фиделиас срещна погледа ѝ. После отиде до камъка, върху който беше вързана.
– Нещата се промениха. Сега трябва да променим и плановете си.
Атсурак го проследи с очи и на лицето му се изписа тревога.
– Какво се промени, алеранецо?
– Господине – прошепна момичето. Погледът ѝ беше отчаян, лицето изкривено от сълзи и ужас. – Господине, моля ви.
– Шш – каза Фиделиас, сложи ръка на главата ѝ и тя се разтресе в тихо, сподавено ридание. – Трябва да настъпим сега. Войските в гарнизона може би вече са предупредени за идването ни.
– Нека знаят – каза Атсурак, облягайки се мързеливо на една от жените до себе си. – Ние пак ще разпорим тлъстите им кореми.
– Грешиш – каза Фиделиас. Той повиши тон така, че всички марати около водата да могат да го чуят. – Ти грешиш, Атсурак. Трябва да ударим веднага. На зазоряване.
На върха на хълма изведнъж настъпи тишина. Пълна, почти осезаема, сякаш маратите не смееха дори да поемат дъх. Всички погледи се насочиха от Фиделиас към Атсурак.
– Ти каза, че греша. – Атсурак изговори думите тихо, с дълбок, гърлен глас.
– Младите от клана ти слушат своите старейшини, главатарю на стадоморите. Така ли е?
– Така е.
– Тогава ти, млади главатарю, слушай мен. Помня последния път, когато хората ти се биха с алераните, видях битката. Нямаше слава в нея. Нямаше чест. Всъщност може да се каже, че нямаше и битка. Скалите се изправиха срещу вас, всяко стръкче трева се надигна и оплете краката ви. Огън помете земята и унищожи хората ви. Нямаше съревнование, нито изпитание на кръвта. Измряха като глупави животни, хванати в капан. Защото бяха прекалено самоуверени. – Фиделиас изкриви устни в подигравателна усмивка. – Коремите им бяха твърде пълни.
– Ти поругаваш паметта на храбри войни…
– Които умряха, защото не използваха своето предимство – озъби се Фиделиас. – Води хората си към смъртта, щом това е желанието ти, Атсурак, но аз няма да взема участие в това. Няма да жертвам живота на своите рицари, като ги изправя срещу онези от предупредения и подготвен гарнизон.
Друг марат, също стадомор, се изправи и изръмжа:
– Той говори думи на алеран. Думи на страхливец.
– Казвам истината – отговори Фиделиас. – Ако си мъдър, млади човече, ще послушаш по-възрастните.
Атсурак се взира известно време мълчаливо в него. После въздъхна и каза:
– Алераните се бият като страхливци. Ще ги принудим да влязат в изпитанието на кръвта, преди да подготвят духовете си, зад които да се скрият. Ще нападнем на зазоряване.
Фиделиас въздъхна леко и кимна одобрително.
– Това значи ли, че това е краят на празнуването?
Атсурак погледна пленницата, която трепереше под ръката на Фиделиас.