– Ценна ли е?
Дорога поклати глава.
– И да ти кажа думата, няма да разбереш значението. – Треска. Отравяне. Рани. Болка. Старост дори. Има сила над всичко. За нашите хора няма нищо по-ценно от това.
Тави подсвирна.
– Ти имаш ли от нея?
Дорога се поколеба, след това поклати глава.
– Защо?
– Расте само там, момче от долината. И то много бавно. Ако имаме късмет, всяка година един човек се връща с Благословията.
– Защо не изпращате повече хора?
Дорога отново се обърна към него и каза:
– Изпращаме.
Тави примига, после преглътна.
– Значи, хм. Предполагам, нещо се случва с онези, които не се връщат.
– Пазителите – каза Дорога. – Ухапването им е смъртоносно, отровно е. Но имат слабо място.
– Какво слабо място?
– Когато някой падне, Пазителите се струпват около него. Всичките. Не преследват никой друг, докато не погълнат първия.
Тави преглътна.
– Това е изпитанието на моите хора пред Единствения, момче от долината. Сега е новолуние. Ще влезете в Долината на мълчанието и ще се върнете преди зазоряване.
– Ами ако не се върнем преди зазоряване? – попита Тави.
– Тогава изобщо няма да се върнете.
– Пазителите?
Дорога кимна.
– През нощта са бавни. Мълчат. Никой не може да избяга от Долината на тишината, когато Единствения изпълни небето със светлина.
– Страхотно – повтори Тави и пое дълбоко въздух. – Къде е синът ти?
Дорога примига неразбиращо, после погледна въпросително Тави.
– Моят какво?
– Кайтай, твоят син.
– А, моето кутре – каза Дорога. Отново насочи поглед към земята пред тях. Лицето му придоби тревожен вид. – Хашат ще го доведе.
– Не язди с теб?
Дорога не отговори.
– Какво? – попита Тави. – Да не би да ти противоречи? Като се присъединява към конския клан?
Дорога изръмжа гърлено и гаргантът отвърна с нисък, подобен на грохот звук, от който зъбите на Тави затракаха.
– Както и да е – каза Тави. – Колко е пътят до голямото дърво и обратно?
Дорога насочи гарганта по един полегат склон и посочи напред:
– Виж сам.
Тави се надигна да погледне над широките рамене на Дорога, но след като това не помогна много, стъпи на гърба на гарганта и застана полуизправен. Фейд сграбчи колана му, за да го държи да не падне.
В подножието на склона, нашарен от сенките на покритите с лед огромни заоблени камъни, земята рязко пропадаше, сякаш гигантска ръка беше загребала огромна шепа от недрата ѝ. Отвесни скални стени се спускаха към дъното на кръглата бездна, толкова широка, че от снега във въздуха Тави не виждаше края на обиколката ѝ, нито отсрещната ѝ страна. От дълбините ѝ идваше мъждукаща зеленикава светлина и облизваше ръбовете ѝ. Когато гаргантът се добра по-близо, Тави успя да види източника ѝ.
Дъното на огромната, издълбана в земята, котловина беше покрито с дървета – дървета, каквито Тави не беше виждал преди. Издигаха внушителни усукани и възлести стволове и високи клони, протегнати нагоре като ръце на удавник.
Източникът на светлината покриваше короните на дърветата. Тави присви очи и се загледа, но му отне известно време, докато разбере какво точно виждаше. Дърветата бяха обрасли с някаква растителност, която излъчваше слабото, заплашително сияние. Изглеждаше залепнало за тях, като гъба, пораснала в кората им, или по-скоро просто съществуваше като светлинно покривало от гъста, лепкава мъгла. Когато гаргантът се приближи по-близо до ръба на бездната, Тави забеляза, че сред растителността имаше струйки и застинали под зелената повърхност въздушни балончета – сякаш някой беше покапал разтопен восък върху дърветата, който се бе стекъл под високите им клони, слой след слой, докато всичко не бе придобило фантастични, причудливи форми, като излезли изпод четката на художник. Докъдето стигаше погледът на Тави, под бледата светлина от сияещия восък, тези чудати дървета се извиваха и усукваха, а от клоните и дънерите им висяха като гирлянди и пискюли множеството восъчни израстъци.
В средата на тази чудновата плетеница се издигаше самотно вековно дърво, с изсъхнал дънер и високи, мъртви клони, окършени и опустошени от времето. Въпреки че нямаше с какво да съпостави размера ѝ, Тави знаеше, че короната на това древно мъртво дърво е огромна.
– Восъчната гора – промълви Тави. – Леле. Никой не ми каза, че е толкова хубава.
– Опасност – прошепна зад гърба му Фейд, – опасност, Тави. Фейд ще отиде.
– Не – решително каза Тави. – Аз съм този, който говори. Аз съм този, който трябва да предприеме изпитанието. – Той погледна към Дорога. – Нали така?