– И да се върна в лагера ти, за да ме изядат?
Дорога кимна.
– Да, за съжаление.
– Е – изсмя се нервно Тави, – май предпочитам да рискувам с Пазителите.
– Тогава започваме.
Дорога се обърна към една от купчините под снега и я разрови с огромните си ръце. Отдолу се показа навито въже, от материя и с плетка, която Тави не беше виждал преди. Хашат направи същото с втора купчина под снега.
С периферното си зрение Тави забеляза Кайтай да застава до него. Момчето проследи с поглед двамата възрастни, докато изравяха въжетата и изпробваха дължината им.
– Това е въже от гадрим-ха, онези, които вие наричате ледени човеци. Изплетено е от косите на техните женски. Не замръзва и не се къса.
Тави кимна.
– Правил ли си го и преди? – попита момчето до себе си.
– Два пъти – кимна Кайтай. – Но не беше за изпитание. Два пъти съм слизал и съм се връщал с Благословията. Аз бях единственият, който се върна.
Тави преглътна.
– Страхуваш ли се, алеранецо?
– А ти?
– Да – отвърна Кайтай. – Страхувам се да не загубя. Всичко за мен ще се реши в тази нощ.
– Не разбирам.
Кайтай изсумтя.
– Когато се върна с Благословията преди теб, ще защитя честта на моя баща в изпитание пред Единствения. Ще бъда възрастен и ще мога да избера къде да живея.
– А ти искаш да живееш с Хашат – каза Тави.
Кайтай примига изненадан и погледна към Тави.
– Да.
Тави се вгледа изпитателно в лицето на другото момче.
– А ти, ъъъ, ти я харесваш, така ли?
Кайтай се намръщи и светлите му вежди се събраха.
– Не. Но искам да съм част от нейния клан. Да съм свободен с нейния клан. А не да се мъкна с Дорога и с глупавия му сабот. – Той се огледа и като се увери, че никой няма да го чуе, довери на Тави шепнешком: – Те миришат.
Тави се учуди, после кимна на момчето.
– Предполагам, щом казваш.
– Алеранецо, баща ми беше прав за едно. Имаш кураж. За мен ще е чест да се изправя срещу теб в изпитанието. Но ще те победя. Не си мисли, че това ще свърши иначе, дори и да призовеш всичките духове, които имаш.
Лицето на Тави се изкриви от гняв. Кайтай се ококори от изненада и отстъпи крачка назад, посягайки с една ръка към ножа на колана си.
– Нямам никакви духове – каза Тави. – В моя холт имаме поговорка за това, да не слагаш тигана на огъня, преди да си извадил рибата от реката.
– Моите хора не слагат рибата в огъня – каза Кайтай и пристъпи към намотаните въжета. – Мислех, че благодарение на духовете си ще имаш шанс да се измъкнеш жив, алеранецо. Но сега знам, че на зазоряване ще ни трябва само едно от тези въжета.
Тави тъкмо щеше да отвърне подобаващо, когато ръката на Фейд внезапно сграбчи рамото му. Тави се обърна към роба.
Лицето на Фейд, белязано и грозно, беше изкривено от тревога.
– Внимавай, Тави – каза той.
После свали раницата от рамото си и я окачи на това на Тави.
Момчето изпъшка от тежестта.
– Фейд, ъъ. Може би ще е по-добре, ако не нося нищо със себе си. Ще се движа по-бързо.
– Марат по-силен от Тави – каза Фейд. – По-бърз.
– Благодаря – каза Тави и се намуси, – точно от подобни окуражителни слова имах нужда.
Очите на Фейд проблеснаха лукаво и той разроши косата на Тави с ръка.
– Тави умен. Там. Чанта с номера. Бъди умен, Тави. Важно.
Тави наклони глава и се вгледа в роба.
– Фейд? – попита той.
Блясъкът в очите на роба внезапно изчезна и той отвърна на Тави с обичайното си глуповато хилене.
– Момче от долината – повика го Дорога, – няма време за губене.
– Фейд, ако не се върна – каза бързо Тави, – искам да запомниш нещо. Да кажеш на леля Исана, че я обичам. Също и на чичо.
– Тави – кимна Фейд, – ти се връща.
Момчето въздъхна. Какъвто и да беше този мимолетен проблясък на мисъл в очите на роба, вече беше изчезнал.
– Добре – каза той и отиде при Дорога.
Нарами раницата и скъси презрамките ѝ, за да се прилепи тя за гърба му.
Дорога оправяше въжето му. Тави го наблюдава, докато сръчно върза единия му край на примка и затегна възела. Маратът се изправи с въжето в ръка, като остави примката да докосва едва земята. В този момент Тави разбра какво трябваше да направи, пристъпи напред и стъпи в нея, като на стреме.
Дорога кимна одобрително. Отдясно на Тави Кайтай беше завързал сам въжето и вече стоеше на ръба на пропастта, с напрегнато от нетърпение лице. Тави отиде неловко до ръба и погледна към почти отвесната, свършваща няколкостотин фута по-надолу скала. Главата му се замая, стомахът му изведнъж се преобърна и той почувства как коленете му омекват.