– Страх ли те е, алеранецо? – попита Кайтай и се изсмя дрезгаво.
Тави стрелна с поглед момчето и се обърна към Дорога. Той беше завързал другия край на въжето за кол, забит в земята. Беше го усукал и веднъж през втори кол, за да му е по-лесно да го отпуска постепенно.
– Да тръгваме – каза Тави, направи крачка над пропастта и се обърна във въздуха.
Дорога държеше въжето здраво и след кратък момент на ужас, Тави се блъсна в стената и се вкопчи в нея. Дорога започна да отпуска бавно въжето, но Тави извика:
– По-бързо! Пускай го по-бързо!
За момент спускането спря, след това въжето започна да се отпуска бързо и Тави се понесе надолу с обезпокоително темпо.
Отгоре се чу кратък, пронизителен вик и Кайтай също скочи в празното пространство. Момчето прелетя няколко ярда, преди въжето най-накрая да се опъне и да го спре. Тави остана с впечатлението, че Хашат едва бе успяла да удържи теглото му. Кайтай стрелна с гневен поглед Тави и извика нещо на друг език. Секунда по-късно той също започна да се спуска по скалата по-бързо.
С един крак и една ръка Тави започна да се отблъсква от скалата, но установи, че това изискваше повече усилия, отколкото беше очаквал. Започна да се задъхва. Един бърз поглед нагоре към Кайтай му подсказа, че е бил прав. Мускулестият Дорога не изпитваше толкова затруднения с въжето и успяваше да го спуска по-бързо и по-прецизно в сравнение със слабата Хашат, в резултат на което Тави беше натрупал значителна преднина пред другото момче.
Докато слизаше все по-близо до мекото зелено сияние на кроач, той хвърли победоносен поглед на Кайтай и се усмихна.
Кайтай изсвири силно и въжето неочаквано спря да се спуска.
Тави го погледна озадачено. Другото момче извади нож от черен и лъскав като стъкло камък, протегна се до въжето, на което Тави висеше на трийсетина фута над повърхността на странната гора отдолу, и отвръщайки на погледа му с усмивка, започна да реже.
Глава ХXXIII
Тави хвърли тревожен поглед на разстоянието до земята, после протегна ръка назад към раницата на Фейд. Напипа капака, отвори го рязко и грабна първото нещо, което докоснаха пръстите му. Прицели се доколкото можа, въпреки че от цялото това гърчене беше започнал да се върти и клати на въжето, и запрати предмета по марата над него.
Кайтай извика и се дръпна встрани. Голямото парче сирене се блъсна в стената до главата му, задържа се за миг залепнало за скалата, после падна долу на покритата с восък земя.
Кайтай примига неразбиращо при вида на сиренето, после погледна към Тави и лицето му се изкриви от злоба. Дорога не беше спрял да спуска въжето, така че прорезът, който беше успял да направи, вече беше далече под него. Кайтай се опря на скалата, пресегна се към въжето и отново започна да реже.
– Глупав алеран. По-добре да паднеш, да си счупиш крак и да се върнеш, отколкото да бъдеш изяден от Пазителите – каза той.
Тави отново бръкна в раницата и напипа няколко парчета сухар, увити в кърпа. Грабна едно и го запрати по Кайтай.
– И вместо това да ме изядат твоите хора, така ли? – викна гневно той.
Кайтай го изгледа навъсено, но този път не спря. Парчето сухар отскочи от протегнатата му ръка.
– Ние поне няма да те изядем жив.
– Престани! – извика Тави.
Хвърли още един сухар, отново без успех. Една дебела нишка от плетеното въже изплющя и се скъса, и сърцето на Тави подскочи, когато въжето се завъртя и започна да се люлее насам-натам. Погледна отново под себе си. Оставаха близо двайсет фута до земята. Нямаше да успее да скочи от такава височина, без да се нарани, вероятно достатъчно зле, за да не може да продължи.
Още една нишка се скъса и Тави се залюля още по-яростно напред-назад. Сърцето му се качи в гърлото.
С треперещи от страх ръце и крака, Тави погледна надолу – петнайсет фута, или малко повече? Измъкна крака си от примката в края на сивото въже и възможно най-бързо се спусна по него. Накрая ръцете му се вкопчиха в примката, а краката му се развяваха във въздуха отдолу.
В този момент въжето изплющя и се скъса. Тави полетя надолу.
От мястото, до което Дорога беше спуснал въжето, и малкото, което успя да прибави, като се плъзна по него, разстоянието до земята беше може би почти десет фута. Почти колкото покрива на конюшнята, а от там бе скачал неведнъж – вярно, винаги върху купи сено, но винаги без страх. Опита се да си припомни начина за приземяване – с отпуснати крака и претърколване настрани в момента на докосване до земята.