Падането сякаш продължи цяла вечност, а приземяването представляваше страховит удар, първо в глезените, после в коленете, бедрата, хълбоците, гърба, сякаш през тялото му премина болезнена вълна. Строполи се на една страна, с размахани бясно ръце, беше си изкарал дъха. Остана на земята, неподвижен, стиснал в ръка остатъка от въжето. Започна смътно да осъзнава къде се намираше.
След няколко секунди дишането му се върна, а с него и няколко напълно противоречиви факта. Първо, тук, долу, в пропастта, нямаше сняг. Вярно, отгоре не беше видял такъв, но чак сега, когато се приземи на дъното, успя да осмисли видяното. Беше топло. Влажно. Почти се задушаваше. Надигна се бавно, като буташе с ръце, и седна.
Земята, или по-точно, зеленикавият светещ восък под пръстите му беше приятно топъл и той ги остави да си починат за момент, премръзнали от студения вятър по пътя от върха на скалата. Глезените го боляха така, сякаш го бодяха хиляди малки иглички, но болката скоро изчезна и остана само усещането като от натъртено.
Тави се изправи с мъка на крака, под тежестта на клатещата се на гърба му раница, и се огледа.
Това, което отгоре изглеждаше толкова красиво, отдолу беше объркващо и леко притеснително. Восъчната растителност, кроач, растеше досами каменните стени на бездната, но на едно място се бе покатерила и по-нагоре, явно за да погълне самотно и мършаво дърво, което се опитваше да расте от една цепнатина в камъка. Сиянието караше сенките да падат по особен начин – всяко погълнато от зеления восък дърво хвърляше не една, а няколко призрачно бледи сенки. Смътните очертания на дървета под кроач неприятно напомняха на Тави за кости под прозрачна плът.
Шумът от драскане по скалата го накара да се обърне. Кайтай прелетя последните десетина фута до земята и се приземи безшумно, омекотявайки сблъсъка едновременно с крака и ръце. Остана така за момент, клекнал на четири крака, с белезникава коса и матови очи, диви и блеснали в зелено от мекото сияние на кроач. Очите му се стрелнаха наляво-надясно, после наклони глава и се заслуша, без да откъсва очи от гората.
Тави пламна от яд. Страхът и болката му бързо се превърнаха в гняв, от който ръцете му се разтрепериха от внезапната жажда за мъст. Той се изправи и тихо се промъкна зад Кайтай. Потупа марата по рамото и когато той се обърна, сви юмрук и го заби в ребрата му с всичка сила.
Кайтай примижа стреснато, но не успя да избегне удара. Тави се възползва от предимството си, отклони ръката на марата от гърдите му и го удари отново, на същото място и с всичка сила. Кайтай потърси пипнешком ножа си, но Тави го блъсна здраво и той се просна върху сияещия восък.
Момчето извърна към него тъмните си очи и като си помагаше с ръце, се надигна от земята.
– Алеранецо – изръмжа то, – напразно пилее баща ми щедростта си по теб. Ако искаш изпитание на кръвта, тогава…
Кайтай неочаквано спря, очите му се разшириха.
Тави, който се беше приготвил да се защитава, се стресна от внезапната промяна в марата. Полазиха го тръпки. Без да каже и дума, проследи погледа му надолу – към краката си.
Част от зеленото сияние бе плъзнало нагоре по ботушите му. Той се намръщи и се вгледа по-отблизо. Не, каза си. Явно, когато се бе приземил, едната му пета бе потънала в кроач, също както в засъхналата кора по кален път. Каквото и да беше това слузесто нещо във восъка, капчици от него сега сияеха бледозелени по кожата на ботушите му.
Тави се намръщи и ритна с крак, за да ги изтръска. Погледна Кайтай и видя, че той продължава да го зяпа с ококорени очи.
– Какво? – попита Тави. – Какво става?
– Глупав алеран – изсъска злобно Кайтай, – счупил си кроач. Пазителите ще дойдат.
Тави усети как го облива студена вълна и преглътна.
– Е, нямаше да падна, ако някой не ми беше прерязал въжето.
– Не съм толкова глупав – отвърна Кайтай. Погледът му се премести покрай Тави и зашари сред дърветата. – Точно под въжетата кроач е много плътен. Затова слизаме оттам. Пред очите ми един падна от шест човешки ръста височина, без да го счупи.
Тави облиза устни.
– О – каза той и погледна към светещата повърхност под краката си. – Тогава защо аз го пробих?
Кайтай го погледна, отиде до мястото, където Тави се беше приземил, и се наведе. Докосна с пръсти сияещата маса.
– Тук е по-тънък. Не разбирам. Преди не беше така.
– Явно са очаквали посещение – каза Тави.
Кайтай се обърна, очите му се отвориха широко, тялото му се напрегна.
– Те са знаели, че идваме. А сега знаят, че вече сме тук.