Очите му зашариха, после опря гръб в стената, пристъпи настрани към Тави.
Тави също долепи гръб в камъка и почти се спъна в някаква странна издатина на гладката повърхност на кроач. Погледна я, после се наведе над нея и я разгледа отблизо.
Буцата не беше много голяма, може би с размерите на пиле. Издигаше се над почти идеално гладката повърхност в нещо като полукълбо от зеленикава светлина и имаше нещо тъмно в сърцевината. Тави се наведе още по-близо, напрягайки очи към особената буца.
Тя се раздвижи. Тави подскочи. В гърлото му заседна буца.
– Това – задъха се той, – това е врана. Там има врана. И е жива.
– Да, алеранецо – каза Кайтай с едва прикрито раздразнение, – враните са много глупави понякога. Слизат долу и кълват кроач, а Пазителите идват и ги погребват.
Кайтай отмести поглед настрани, където няколко други буци, доста големи, лежаха само на десетина крачки от въжетата в основата на скалата.
– Живеят с дни, докато кроач ги изяжда.
Тави потръпна, по гърба му, като струйка вода от топящ се сняг, пропълзя студена тръпка.
– Искаш да кажеш, че ако тези Пазители ни хванат…
– Един марат може да живее седмици, заровен в кроач, алеранецо.
На Тави му призля.
– Не ги ли спасявате?
Кайтай го погледна с непоколебими, студени очи. После отиде до враната. Без да продума, извади ножа и прокара острието по повърхността на издутината.
Хвана птицата за врата и с бързо, рязко движение я издърпа от лепкавата зелена слуз.
Части от тялото ѝ се отделиха от костите, сякаш бе печена бавно и продължително в пещ с надеждата месото ѝ да достигне именно тази съвършена крехкост. Птицата изграчи и клюнът ѝ остана отворен. Очите ѝ примигнаха веднъж, после се изцъклиха.
– За това са нужни само няколко часа – каза Кайтай и пусна останките обратно в процепа, който беше направил във восъка. – Сега разбираш ли, алеранецо?
Тави не можеше да откъсне очи от земята, повдигаше му се.
– Аз… разбирам.
Кайтай направи физиономия. Обърна се и започна да се отдалечава, следвайки скалистата стена.
– Трябва да се махнем оттук. Пазителите ще дойдат да проверят пробива, който направи, и да приберат останките на враната. Не трябва да сме тук, когато пристигнат.
– Не – прошепна Тави, – предполагам, тря…
Тави видя нещо да се движи сред дърветата.
Отначало не можа да различи какво. Беше просто издатина във восъка по дънера на едно дърво. Тогава тя потръпна и се размърда като жива. За момент Тави си помисли, че част от кроач се е отчупила и ще се отрони от ствола. Беше най-обикновена издатина и излъчваше същото зелено сияние като останалия восък. Но пред очите му от нея изникнаха крака и започнаха да се гърчат, опитвайки се да се отскубнат. От зеленината се появи нещо като глава с прозрачни очи, огромни и кръгли. Накрая и осемте крака, криви и с множество стави, пробиха. Тялото на въпросното нещо се спусна по ствола на дървото, после се понесе по земята, с грациозни, безшумни движения, от които по гърба на Тави полазиха мравки. Насочи се право към пробива в повърхността на кроач, където сияещата зеленикава течност вреше и вдигаше мехурчета, бликаше като кръв от отворена рана.
Восъчен паяк. Пазител на тишината. Безшумен, непознат и с размерите на огромно куче. Тави се вторачи в него, сърцето му заби силно в гърдите, а очите му щяха да изскочат.
Хвърли поглед на Кайтай, който също беше замръзнал и не откъсваше очи от Пазителя. Съществото се наведе и разтвори множество гладки щипци в основата на главата. Събра парчетата от враната и с помощта на първата двойка крака ги напъха обратно в прореза в зеления восък. После сякаш увисна над процепа, докато краката му с бързи, методични движения запечатаха повърхността над трупа на враната.
Тави погледна отново към Кайтай, който му кимна и покри устата си с ръка – ясен знак да пази тишина. Тави кимна и понечи да тръгне към него. Очите на марата се облещиха тревожно и той вдигна ръце с дланите навън, за да каже на Тави да спре.
Тави замръзна на място.
Зад него тихото шумолене от крайниците на Пазителя върху восъка беше спряло. С периферното си зрение забеляза как паякът прибра всичките си крайници и започна да се поклаща възбудено на място. Започна да издава пронизително цвърчене, което не приличаше на нищо, което Тави беше чувал преди. От този звук го полазиха тръпки.
След малко Пазителят се успокои и се върна към работата си. Кайтай се обърна към Тави с много бавно и плавно движение. Махна му с ръка, отново с широко, плавно и пресилено бавно движение. После се обърна и започна да се отдалечава, напълно безшумно и бавно, сякаш се носеше в странен танц.