– Ти си момиче.
Глава ХXXIV
Кайтай се намръщи и бледите му вежди се събраха.
– Какво съм?
– Ти си момиче – повтори Тави.
– Не – прошепна гневно Кайтай. – Аз съм кутре. Докато не се обвържат с клан, всички маратски деца са кутрета. Когато се обвържа с тотем, тогава ще бъда млада женска. Дотогава съм кутре като всеки друг. Вашите разбирания не са наши разбирания, алеранецо.
Тави се вторачи в нея.
– Но ти си момиче.
Кайтай извъртя очи.
– Преглътни го, момче от долината. – Тя се изправи и бавно започна да излиза от водата.
– Чакай – изсъска Тави и протегна ръка, за да я спре.
– Какво?
– Изчакай, докато тръгнат. Ако излезеш сега, ще те видят.
– Нали съм се покрила със студеното одеяло?
– И ако минеш пред огъня, ще си единственото студено нещо там – отвърна Тави. – Стой тук, не мърдай и пази тишина. Когато огънят изгасне, те отново ще се разпръснат, за да ни търсят. Тогава ще имаме нова възможност.
Кайтай се намръщи, но бавно се върна обратно във водата.
– Нова възможност за какво?
Тави преглътна.
– Да влезем в гората. Да стигнем до голямото дърво.
– Не ставай глупав – каза Кайтай и в тона ѝ се прокрадна неохота, – Пазителите са будни. Никой никога не е стигал до дървото и не се е връщал, когато сънят на Пазителите е бил нарушен. Ние ще умрем.
– Забравяш. Аз, така или иначе, ще умра – намръщи се той. – Но така може би е по-добре. Не искам да излагам момиче на такава опасност.
Момичето го изгледа гневно.
– Нищо не се е променило, точно толкова лесно ми е да те победя сега, колкото и преди няколко минути.
– Не, не е това – поклати глава Тави.
– Тогава какво?
Той сви рамене под одеялото.
– Не мога да ти го обясня. Ние просто… ние не се отнасяме с нашите жени по същия начин, както с нашите мъже.
– Това е глупаво – каза Кайтай. – Точно както е глупаво да продължим с изпитанието. Ако нито един от нас не се върне с Благословията, изпитанието не решава нищо, все едно не го е имало. Ще чакат до новата луна и ще го проведат отново. Дотогава ще си гост на Дорога, момче от долината. Ще си в безопасност.
Тави се намръщи и преглътна, докато размишляваше. Част от него направо щеше да се разкрещи от облекчение. Можеше да се измъкне от тази странна бездна с нейните непознати същества и да се върне в горния свят. И той не беше много дружелюбен, там сред маратите, но пак беше по-добре, а и поне щеше да живее до следващото изпитание. Можеше и да оцелее.
Но следващото новолуние беше след седмици. Дотогава маратите ще са тръгнали, ще нападнат гарнизона и след него и фермите в долината, включително дома му. За момент във въображението му изникна картина: връща в Бърнардхолт и го намира изоставен, обгърнат в тежката миризма на разлагаща се плът и изгоряла коса; отваря една от портите и вижда ято мършоядни врани да отлитат във въздуха, оставяйки на студената земя обезобразени и неразпознаваеми телата на хората, които е познавал цял живот. Леля му. Чичо му. Фредерик, Берите, старата Бите и още толкова други.
Краката му се разтрепериха – не от студа, а от внезапно споходилата го мисъл, че не можеше да им обърне гръб сега. Ако завръщането с тази глупава гъба означаваше по-добър шанс за оцеляване на семейството му в това, което предстоеше да се случи, тогава единственото, което можеше да направи, е да положи всички усилия, за да я намери и занесе обратно. Не можеше да се предаде сега, не можеше да побегне, дори това да означава да се изложи на смъртна опасност.
Можеше да свърши като онази врана, погребан в кроач, изяден жив. За кратко бледите цветни очи на Пазителите обсебиха ума му. Бяха толкова много. И все още бяха така близо, скупчени пред вече угасващия огън, пъплеха като обезумели един връз друг, във всички посоки, а дългите им възлести крака пристъпят върху кроач, леки като перца. Твърдите им, наподобяващи кожа, обвивки скърцаха, когато се търкаха една в друга. И миришеха – остра и парлива воня, необяснима, непозната, чужда. Когато осъзна, че ги надушва, Тави усети как космите по врата му настръхнаха и се разтрепери още повече.
– Трябва да отида – каза той.
– Ще умреш – каза Кайтай. – Това, което искаш да направиш, е невъзможно.
– Аз отивам.
Тя сви рамене и каза:
– Животът си е твой, щом искаш да го загубиш. Погледни се. Толкова силно трепериш, че чак зъбите ти тракат.
Особените ѝ матови очи се задържаха на него, напрегнати, любопитни. Тя не зададе въпроса, но Тави почти го чу: Защо?