Той пое дълбоко дъх и потрепери.
– Няма значение. Няма значение, че ме е страх. Трябва да взема тази гъба и да се върна горе. Само така мога да помогна на семейството ми.
Кайтай се взираше мълчаливо в него. После кимна и на лицето ѝ се изписа разбиране.
– Сега разбирам, момче от долината – каза тихо тя. Огледа се и добави: – Не искам да умирам. Семейството ми не е заплашено. Свободата от баща ми ще е безполезна, ако съм мъртва.
Тави се замисли, прехапа устните.
– Кайтай, има ли причина да не можем и двамата да вземем Благословията? – попита той. – Какво ще стане, ако двамата се върнем с нея едновременно?
– Това ще означава, че според Единствения всяка страна по спора има основание – каза тя. – Тогава главатарят ще трябва сам да вземе решението.
– Чакай малко – каза Тави и сърцето му заби лудо. – Искаш да кажеш, че ти ще се освободиш от баща ми и той ще може да изведе своите хора от битката с моите хора?
Кайтай примига, после бавно се усмихна.
– По волята на Единствения – да. Това може би е бил планът на баща ми от самото начало. – Тя притвори за момент блесналите си очи, после добави разпалено: – Проблемът е, че Дорога не изглежда много мъдър главатар. Нищо чудно, че майка ми го е обичала.
– Тогава ще действаме заедно – каза Тави и подаде ръка на момичето. Тя я погледна озадачено и повтори жеста. Ръката ѝ беше слаба, гореща, силна. Тави я разтърси и каза: – Това значи, че сме съгласни да действаме заедно.
– Много добре – каза Кайтай. – А сега какво правим?
Тави погледна към Пазителите, които се разпръсваха бавно, наслуки, пълзейки в различни посоки, едни по-бързо, други едва-едва.
– Имам план.
Час по-късно, покрит с подгизналото и студено одеяло, Тави се придвижваше тихо по гладката повърхност на кроач, бавно и равномерно. Вървеше и броеше крачките си. Вече бе изминал около петстотин. На десетина фута пред него вървеше Пазител, бавно и целенасочено, отправил се към древното дърво в средата на гората. Тави го следваше от няколко минути, като през цялото това време той нито се обърна, нито показа, че е усетил присъствието му. Тави беше уверен, че знаеше как да надхитри създанията. Засега, докато внимаваше да пази тишина и да се движи плавно, беше на практика невидим за тях.
Огромното дърво приближаваше отпред и с всяка следваща крачка Тави започваше да се чуди все повече, дали думата дърво бе подходящата за това, което вижда.
Въпреки че кроач покриваше изцяло останалата част от гората със сияещия си зелен покров, върху това дърво – гладко, без клони, право – стигаше едва до десет-петнайсет фута от земята. Дънерът му беше огромен, цялата му обиколка сигурно беше колкото тази на стените на Бърнардхолт. Изглеждаше така, сякаш няма никаква кора – просто стотина фута гладко дърво, завършващо с неравни ръбове, сякаш е било пречупено от гигантска ръка, а после назъбеният му край е бил загладен от времето.
В основата на дървото имаше подобен на пещера отвор – неправилен триъгълник с полегати страни, точно където дънерът се разделяше на две и така образуваше естествен вход към вътрешността му. Тави спря и проследи с поглед Пазителя, който влезе бавно в дървото. В същия момент друг Пазител излезе от другата страна на отвора, сякаш през дънера минаваше тунел.
Тави остана на място и продължи да наблюдава. След малко същият Пазител, когото беше следвал, или пък друг, излезе от дървото от абсолютно същото място. После дойде друг, допълзя от другаде, влезе в дървото и след няколко секунди също излезе.
Пазителите явно внасяха нещо в дървото. Но какво? Нещо малко, съдейки по това, колко бързо излизаха, веднага след като са се шмугнали вътре – бяха досущ мравки, влизащи и излизащи от мравуняка си. Храна? Вода? Какво носеха?
Тави поклати глава и докосна одеялото с пръсти. Все още беше студено, но не толкова, колкото преди малко. Въздухът на дъното на пропастта беше прекалено топъл. Знаеше, че трябваше да бърза, с всеки изминал миг прикритието му ставаше все по-неефективно.
Тави се опита да овладее препускащите удари на сърцето си. Ами ако тези буболечки бяха по-умни, отколкото предполагаше? Ами ако му бяха позволили да дойде дотук просто защото такава бе целта им? Ами ако просто го бяха подлъгали да дойде на място, от което няма да може да избяга, и сега се готвеха да се нахвърлят отгоре му и да го изядат?
И какво изобщо имаше в това дърво, помисли си той. Какво ли имаше вътре, на което Пазителите носеха разни неща? Ако наистина бяха като мравките и живееха в колония, в която едни носеха храната, други се биеха и така нататък, тогава сигурно имаха царица. В такъв случай възможно ли бе тя да е вътре, в самото сърце на царството им?