Още поне дузина въпроси преминаха през ума му, преди да осъзнае, че всъщност просто си губи времето. Нямаше отговорите на тези въпроси, а нямаше и да ги получи, ако останеше тук – просто щеше да се стопли. И да стане по-уязвим.
Продължи да брои наум и стигна петстотин.
Затаи дъх, готов да побегне, ако планът се обърка, макар вътрешно да знаеше, че шансовете му да се добере обратно до скалната стена бяха нищожни. Зачака. Нищо не се случи.
Обзе го паника и сърцето му заблъска в гърдите. Да не би Кайтай да го е изоставила и да се е отказала от своята роля в плана? Да не би нещо да се е объркало? Да не би да са я открили и убили, преди времето да изтече? Дали тя изобщо можеше да брои до петстотин? Какво се беше объркало?
Тави остана неподвижен и продължи да брои, решен да преброи още веднъж до сто, преди да побегне.
В този момент тишината на застиналата Восъчната гора избухна в симфония от кресливи писъци. Ако Тави не го беше видял с очите си, никога нямаше да повярва, че толкова много от Пазителите са били толкова близо до него, през цялото време, без изобщо да подозира за присъствието им. Извираха отвсякъде в сияещия кроач, пробиваха си път през восъчната повърхност на гората, падаха от светещите клони на усуканите дървета, плъпнаха от вътрешността на гигантското дърво. Бяха стотици и въздухът затрептя от пронизителното свирене, от цвърченето, тракането на щипци и скърцането на триещите се една в друга обвивки.
Скован от паника, Тави замръзна на място. Едва се сдържа да не хукне при внезапната им поява. Един от Пазителите мина толкова близо покрай него, че почти докосна подгизналото одеяло.
Всички се втурнаха в една посока – противоположна на онази, която водеше обратно към въжетата и горния свят. Кайтай беше свършила работата си. Явно просто е брояла по-бавно от него. Беше използвала половината от оставащото им масло и кремъка, за да запали огън, който да привлече Пазителите. Ако всичко бе минало добре и тя се придържаше към плана, сега вероятно вече вървеше към въжетата, скрита под мокрото си одеяло.
И последният от Пазителите изчезна сред сияещите дървета. Сега Тави трябваше да изпълни своята част от плана.
Буца заседна в гърлото му. Почувства краката си така, сякаш нямаше нито мускули, нито сухожилия. Умираше от страх, че всеки момент може да се огънат и това ще е достатъчно да затъне в зеления кроач. Насили се да забави дишането си, увери се, че е овладял треперенето си и то няма да предизвика резки движения, които да доловят Пазителите. Тръгна напред и влезе в дънера на дървото.
Отвътре кроач не покриваше пода и стените с гладкия слой, с който покриваше гората – беше разлят, наслоен и натрупан на купчинки като пшеница в хамбар. Големи спираловидни примки от него се извиваха нагоре по стените или се преплитаха сложно една в друга като червата на огромен и сияещ звяр. Объркан и смаян, Тави не можа да откъсне очи от тях. Това беше един необичаен, чужд, но красив посвоему свят – странен, смущаващ и пленителен.
Той отмести поглед от плетеницата и се приближи до една от стените, където вероятността случайно появил се Пазител да се натъкне право на него бе по-малка. Огледа се, опита да се ориентира по описанието на Кайтай.
Тръгна през зловещата тишина във вътрешността на дървото и заобиколи струпан на могила – като гигантски мравуняк – кроач. Продължи напред през надигнатия на бабуни кроач, под повърхността на който може би се спотайваха още хиляда Пазители.
В средата на това надиплено поле, точно както беше казала Кайтай, откри гъбите. Растяха в кръг около основата на сияеща могила, висока два пъти колкото човешки ръст, с обиколката на малка къща. От нея пулсираше бледа зеленикава светлина и на Тави му се стори, че във вътрешността ѝ вижда размазаните очертания на нещо тъмно, слабо.
Доближи могилата и внезапно бе обзет от усещането за някакъв дълбоко първичен страх, обля го като студен порой, много по-мразовит от подгизналото одеяло, което носеше като наметало. Коленете му омекнаха още повече и задиша на пресекулки.
Всъщност Кайтай беше наистина красива, помисли си той. Въпреки че беше дивачка, имаше нещо много вълнуващо в лицето ѝ, в очите ѝ. Ако не беше облечена в тази парцалива туника (която, сега като се замисли, беше безсрамно къса), щеше да прилича много повече като момиче, нямаше да изглежда толкова дива. Разбира се, вече си я беше представил и без туниката. Ако ѝ беше казал да се потопи повече във водата, тя може би щеше да я съблече цялата. Мисълта го накара да се изчерви, но образът на момичето – съблазнително със своята екзотична привлекателност – остана още дълго в мислите му.