Тави потисна напиращия гняв, преди да започне да пелтечи.
Чичо Бърнард го погледна и очите му се усмихваха.
– Хайде, момчето ми. Да ускорим крачка. Искам да съм се прибрал, преди да започнат да пристигат другите глави на холтове.
Тави кимна и двамата забързаха по виещия се черен път. Докато минаваха покрай ябълковата градина, кошерите и незасетите ниви по северния склон, небето започна да изсветлява. Пътят се виеше през гора от вековни дъбове и кленове, толкова огромни, че под сянката им тук-там растяха само оскъдни храсти и ниска трева. Когато бледосиният цвят на зазоряващото се небе отстъпи място на златистия и оранжевия, двамата бяха стигнали последните дървета, които очертаваха границата на земите на Бърнардхолт. Оттам започваше по-млада гора и някои от ниските ѝ дървета и храсти бяха гъсти и все още обрасли с листа, въпреки напредването на зимата. Изсушените скелети на най-дребните храсти вече бяха покрити с алени и златисти листа, а оголелите дървета се поклащаха и тихо поскърцваха в хор.
Нещо в тази гледка не беше наред и това обезпокои Тави. Той спря и изсъска предупредително. Бърнард закова на място, приклекна и Тави инстинктивно го последва.
Бърнард се извърна към него и повдигна въпросително вежди.
Тави пропълзя на четири крака до чичо си и прошепна задъхан:
– Там отпред, при последните дървета преди потока. Обикновено има семейство пъдпъдъци, но сега ги видях да се отдалечават по пътя.
– Мислиш, че нещо ги е подплашило – каза Бърнард, махна с ръка към дърветата отдясно и шепнешком призова по-слабата от двете си фурии – Кипарис.
Тави видя как от ствола на едно дърво се откъсва сянка и започва плавно да се спуска надолу. Наподобяваше бегло формата на човешко тяло, но беше с размерите на дете. Извърна бледозелените си очи към Бърнард, който беше приклекнал на четири крака като животно. Листата и вейките на дърветата се извиха надолу, за да прикрият фурията. Килнал глава на една страна, Кипарис се вгледа за момент в Бърнард, после полетя напред със звука на шумолящи от вятъра листа и изчезна в храсталака.
Тави беше изтощен от бързането и се бореше да укроти дишането си.
– Какво има? – попита той.
Очите на чичо му бяха зареяни сякаш в нищото, но сега се спряха на него.
– Прав беше – каза той. – Браво, момчето ми. Някой се крие при мостчето. И има силна фурия.
– Разбойници? – прошепна Тави.
– Корд – присви очи чичо му.
– Мислех, че другите глави на холтове ще пристигнат по-късно днес – сключи вежди Тави. – А и защо им е да се крият?
Бърнард изпъшка, докато се изправяше.
– Да идем да разберем.
Тави последва чичо си, който тръгна по пътя с целеустремената, забързана походка на човек, тръгнал да прекоси мостчето, без да дава вид, че знае за криещите се в храсталака. Тогава, без всякакво предупреждение, той се извърна рязко наляво и опъна лъка. Завършващата със сиви пера стрела полетя към един гъсталак, на няколко крачки от каменното мостче, което минаваше над ромолящия поток.
Тави чу крясък и видя нещо да се мята лудо и да кърши клоните на гъсталака. Секунда по-късно оттам изскочи момче на неговата възраст, което стискаше с ръка дъното на панталоните си. То имаше едро телосложение и лице, което можеше да мине за красиво, ако не беше изкривено от кисела гримаса. Битан, от Кордхолт, най-малкият син на Корд.
– Враните да те накълват! – изпищя той. – Да не си се побъркал?
– Битан! – викна Бърнард от очевидно престорена изненада. – О, не. Нямах представа, че си ти.
По-надолу по пътя второ момче изскочи от скривалището си – най-големият син на Корд, Арик. Той беше по-слаб от брат си, по-висок и с няколко години по-голям от него. Носеше косата си опъната назад и вързана на опашка. Веждите му бяха сключени в замислено изражение. Погледна тревожно към Бърнард и викна на брат си:
– Битан? Добре ли си?
– Не! – викна ядосано момчето. – Прострелян съм!
Тави изгледа изпитателно момчето и промърмори на чичо си:
– Наистина ли го простреля?
– Само го одрасках. Съвсем мъничка драскотинка.
– Значи, си го улучил в мозъка – ухили се до уши Тави.
Бърнард се усмихна на шегата, но не отговори.
От далечния край на пътя се разнесе шумолене на листа и пукане на съчки. Малко след това главата на Кордхолт се появи насред папратта. Не беше кой знае колко висок, но раменете му изглеждаха несъразмерно широки за това тяло, а мускулестите му ръце бяха неестествено дълги. Корд носеше протрита и кърпена сива туника, която отчаяно се нуждаеше от пране. Беше обут с груби панталони от кожа на гаргант. На врата му се полюшваше тежка метална верига – символ на властта, каквато носеха всички собственици на холтове. Тя също като туниката му беше мръсна и цялата на тъмни петна, но Тави реши, че така подхожда добре на чорлавата му посивяла коса и оредялата брада.