Пазителят нададе писък и падна заднешком от дървото, с размахани във въздуха крака. Тялото му прелетя двайсетте фута до земята и се сгромоляса с глух пукот и плясък върху кроач. Тави погледна надолу и го видя да се гърчи по гръб, риташе с крака, а пукнатото му тяло оставяше сияеща следа по земята.
Тави чу, че идват още Пазители. Продължи да се катери, докато не достигна първия клон, непокрит с кроач. Беше тънък, нямаше да го издържи. Малко по-напред, на същия клон висеше горящото одеяло и пламъците бяха плъзнали от него към ствола на дървото.
Тави замахна с ножа и стоманата се вкопа в мекото дърво. После захапа острието със зъби и задърпа с две ръце клона.
Той се огъна, после се пречупи и се обели от дървото. Тави запълзя надолу, влачейки след себе си дългия клон с горящите листа и пропитото с масло одеяло. Когато стигна до земята, побягна към Кайтай.
Създанието го видя да идва, обърна се към него, разпери широко покритите си с хитин ръце, отвори челюсти и изсъска заплашително насреща му. Хилядите фасети на очите му блестяха с отразената от огъня светлина, но създанието изглеждаше слузесто, незавършено, сякаш не бе достигнало крайната си форма, каквато и да бе тя. Полуродено, полуживо, огромното, подобно на оса същество запърха с тракащите си криле и изсвири на Пазителите около него.
Тави изкрещя и замахна напосоки с клона, който остави широка огнена опашка във въздуха след себе си.
Нещото изсъска отново, дръпна се от пламъците и рязко прибра криле.
Тави се възползва от стъписването му, замахна с клона напред и започна да изтласква съскащото чудовище назад от неподвижното тяло на Кайтай. Тя лежеше неподвижно, пребледняла, с широко отворени, невиждащи очи. Гърдите ѝ се повдигаха едва, дишаше тежко. Тави прокара ръка под нея и паниката и обзелият го ужас му дадоха силите, за да я вдигне от земята и преметне през рамо. Олюля се под тежестта ѝ, но продължи да стиска клона и да го размахва бясно около себе си.
Съществото отскочи с лекота назад и се приземи до стената, на няколко ярда от въжетата. Ужасните му очи не се откъсваха от него.
О, врани, помисли си Тави. То знае. То знае, че отивам към въжетата.
Ако не се махнеше оттук, с него беше свършено. Даже и нещото да не скочеше върху него, скоро Пазителите щяха да го докопат. Отгоре на всичко силата, която му даваше ужасът, вече започна да се изчерпва. Изнемогваше под тежестта на момичето. Трябваше да заведе поне Кайтай до въжетата. Можеше да я завърже за крака, а Дорога да я изтегли.
Дорога. Тави погледна нагоре и видя бледия силует на маратския главатар, надвесен от ръба на скалата, приковал поглед в него.
– Кураж, момче от долината! – извика главатарят на гаргантите и изчезна от поглед.
Все още имаше шанс. Насочи клона напред като копие и се втурна към съществото, което се отдръпна пъргаво покрай стената, пристъпвайки странично като рак. Тави погледна над него, към един издаден, оголен ръб на скалата. Не. Трябваше да го накара да се премести напред, към него, към въжетата.
Тави стисна ядно със зъби острието в устата си. Хиляди фурии, Кайтай, надявам се това да свърши работа, каза си наум. Стовари грубо тялото на момичето на земята, после скочи към най-близкото въже и започна да се катери.
Съществото изпищя пронизително и се хвърли към него. Тави знаеше, че няма шанс да му избяга, нито да го победи така, увиснал на въжето, но извади ножа от устата си и замахна към нещото.
То спря, поколеба се, далече от обсега на острието. Ужасната му глава се килна на една страна, сякаш преценяваше тази нова заплаха.
– Дорога? – изкрещя Тави. – Ето го, ето го!
Отгоре се разнесе тежкият басов рев на Дорога, измъчен, но изпълнен с гняв и предизвикателство.
Тави никога не би повярвал, че човек може да повдигне скала с подобни размери. Но когато Дорога отново се появи на ръба на скалата, беше вдигнал над главата си камък с големината на ковчег. Мускулите на ръцете, раменете и бедрата му бяха издути до пръсване от напрежението. Той напрегна цялото си тяло и с едно мощно движение изтласка огромния камък, който полетя към съществото.
Чудовището рязко завъртя глава, право назад, за да погледне зад гърба си. Избръмча с криле, но твърде бавно, за да избегне напълно падащия камък, който прелетя на по-малко от една длан разстояние от Тави. Съществото отскочи настрани от стената, но докато летеше във въздуха, камъкът го закачи и го запрати, въртейки се, обратно към земята. Канарата се стовари с трясък върху кроач и пръсна фонтани зеленикава слуз и натрошен камък.