Тави усети пареща болка в крака си и погледна надолу. Видя, че панталонът му беше разкъсан от летящо парче скала, а по крака му имаше кръв. Отгоре се чу предизвикателният триумфиращ вой на Дорога – мощен рев, който разтърси стените на пропастта.
Съществото нададе писък, по-пронизителен, изпълнен с гняв и, помисли си Тави, този път със страх. То се надигна от земята, но не успя да се изправи и започна да се влачи обратно към дърветата, откъдето просветнаха блещукащите очи на дузини Пазители.
Тави пусна ножа, спусна се по въжето и изтича до Кайтай. Хвана я и като пъхтеше от усилие, започна да я влачи на бързи тласъци по земята към въжетата.
– Алеранецо – прошепна тя и отвори очи. Лицето ѝ беше изкривено от болка. – Алеранецо, твърде късно. Отрова. Баща ми. Кажи му, че съжалявам.
Тави се вторачи в нея.
– Не – прошепна той, – Кайтай, не. Почти се измъкнахме.
– Планът беше добър – каза тя.
Главата ѝ увисна на една страна и очите ѝ се обърнаха.
– Не – изсъска ядосано Тави. – Не, враните да те вземат! Не можеш!
Той бръкна в кесията на колана си, започна да тършува из нея, а сълзите замъглиха погледа му. Трябва да има нещо. Не можеше просто да умре. Не можеше. Бяха толкова близо.
Нещо остро се заби в пръста му и острата болка прониза ръката му. Проклетата гъба пак го набоде с шиповете си. Благословията на нощта.
„Треска. Отрова. Нараняване. Болка. Дори старост. Има сила над всичко. Няма нищо по-ценно за нашия народ от това.“
Хлипайки, Тави взе гъбата и забравил за болката, започна да къса бодлите с пръсти. Навсякъде около него се надигаха пронизителните крясъци, приближаваха се, въпреки че все още горящият клон явно беше объркал и забавил някои от Пазителите.
Тави се наведе, пъхна ръка под главата на Кайтай и я повдигна. Протегна се към раната на бедрото ѝ и смачка гъбата в юмрук.
Миришещата на мухъл бистра течност се процеди между пръстите му и покапа върху раната, смесвайки се с кръвта и жълтеникавата отрова. Кракът на Кайтай потрепна при досега с течността и момичето рязко пое дъх.
Тави поднесе останалата част от гъбата към устата ѝ и я притисна към устните.
– Изяж я – каза настоятелно. – Изяж я, трябва да я изядеш.
Устните на Кайтай трепнаха и тя инстинктивно задъвка. Преглътна гъбата, отвори бавно очи и погледна към Тави.
Времето спря.
Тави осъзна, че не може да откъсне очи от нейните, изведнъж беше започнал да я усеща, усещаше я по начин, по който не беше усещал никой друг досега. Пръстите му долавяха и най-малката гънка на кожата ѝ. Изпита внезапно желание да постави ръка на гърдите ѝ, да почувства ритъма на сърцето ѝ, което бавно набираше сила. Долавяше тласъците на кръвта във вените ѝ, страха, разкаянието и объркването, които изпълваха мислите ѝ. И когато очите ѝ се фокусираха върху него, мислите ѝ се проясниха. Тя разтвори широко очи и Тави разбра, че и тя беше усетила присъствието му по същия начин.
Без да сваля очи от неговите, Кайтай протегна ръка и докосна гърдите му, притисна силно пръсти, за да почувства биенето на сърцето му.
Моментът се проточи, безкраен, сякаш застинал във времето. Тави вече не можеше да различи ударите на своето сърце от тези на нейното, чуваше шуртенето на кръвта във вените си, чуваше и нейните. Сърцата им туптяха като едно, в пълен синхрон. Мисълта за това ускори пулса му и нейният направи същото. Лицето му пламна, веднага последвано от нейното. Той се вгледа в учудването в очите ѝ и разбра, че то е просто отражение на това в неговите.
Ароматът ѝ, свеж и див, го обгърна като пелена, процеди се в него, като нещо живо. Формата на очите ѝ, бузите ѝ, устата ѝ. В този момент той видя красотата на лицето ѝ, която щеше да дойде с времето, силата, която тепърва щеше да натрупа, смелостта и безразсъдната находчивост, които самият той притежаваше – диво, пламенно негово отражение.
Силата на емоциите замъгли погледа му и той примига, за да прогони сълзите, и с учудване забеляза, че Кайтай примигваше по същия начин, а очите ѝ, влажни и замъглени, се бяха налели със сълзи.
Когато прогони сълзите, очите му се насочиха към нейните, но срещнаха не матовите тъмни зеници, а дълбоки изумруденозелени вирове.
Зелени като неговите.
– О, не – прошепна стъписана Кайтай. – О, не.
Отвори уста и понечи да се надигне. Тялото ѝ потрепери и се отпусна в ръцете му, внезапно връхлетяно от пълно изтощение.
Мигът, в който времето беше спряло, свърши.
Замаян, Тави вдигна глава и видя един Пазител, който се промъкваше покрай горящия клон. Изправи се на крака, придърпа нагоре Кайтай и се запрепъва заднешком към въжетата. Стъпи в примката в края на едното, после се пресегна за другото и го уви около кръста си и около краката на Кайтай, привързвайки я към себе си. Не беше готов, когато Дорога започна да дърпа въжето. Другото въже също тръгна, може би Хашат беше започнала да го дърпа едновременно с първото.