Тави се вкопчи във въжето и в Кайтай, не беше сигурен кое от двете стискаше по-силно. Затвори очи и не ги отвори, докато двамата с Кайтай не стигнаха ръба на скалата и не се озоваха на студения, свеж, чист сняг. Когато отвори очи, седеше на земята, облегнат с гръб на един камък. Забеляза до себе си оголената влажна земя, откъдето Дорога беше извадил скалния къс, който запрати върху чудовището.
След секунда осъзна, че Кайтай лежи до него, сгушена под едната му ръка, топла и отпусната, почти в безсъзнание. Той я притисна нежно до себе си. Не беше сигурен защо, знаеше само, че иска тя да спи, да събира сили и да бъде точно там, където беше сега.
Тави вдигна поглед и видя, че Хашат ги наблюдава с очи, пълни с удивление, което постепенно премина в негодувание. Обърна се към Дорога и каза:
– Какво ще направиш по въпроса?
Главатарят на гаргантите, все още с изпъкнали вени по ръцете и бедрата, отметна назад глава и изригна в плътен, ехтящ смях.
– И двамата знаем, Хашат. Свършено е.
Главатарят на конете се намръщи и скръсти ръце на гърдите си.
– Досега не съм чувала за подобно нещо – каза тя. – Това е неприемливо.
– Така е – избоботи Дорога. – Но сега пред нас стоят други проблеми.
Хашат тръсна глава и отметна гривата от очите си.
– Не ми харесва тази работа – каза примирено тя. – Това беше номер. Ти ме изигра.
Очите на Дорога проблеснаха и на устните му заигра усмивка, но той каза строго:
– Съсредоточи се върху това, за което сме тук, Хашат.
– Изпитанието – каза маратката и се обърна към Тави. – Е, алеранецо, взехте ли Благословията?
Тави потръпна и най-неочаквано се почувства пълен глупак. В цялото вълнение и объркване беше забравил за изпитанието. Беше забравил, че използва гъбата, която му беше нужна, за да победи Кайтай. Спаси живота ѝ, но загуби изпитанието. Собственият му живот беше загубен. Сега обединените марати щяха да се вдигнат срещу народа му.
– Аз… – каза Тави и посегна към кесията на колана си, където напипа нечия топла ръка…
Погледна надолу и видя Кайтай да изважда ръка от кесията. Очите ѝ, вперени в неговите, се затвориха за кратко и той по-скоро почувства, отколкото видя безмълвната благодарност в тях, уважението заради смелостта му.
– Постъпи толкова глупаво – прошепна тя, после отново затвори очи.
Тави бръкна в кесията и намери втората Благословия на нощта там, където я беше оставила Кайтай. Извади я и я поднесе с набодени, кървящи пръсти на Дорога.
Той коленичи пред Тави и прие Благословията с мрачно изражение на лицето. Погледна към гъбата, после към бедрото на Кайтай, където беше засъхнала жълтеникавата отрова. Очите му се разшириха и се насочиха отново към Тави. Килна глава на една страна, втренчи се в него и Тави разбра, че главатарят на гаргантите беше разбрал точно какво се беше случило в странната зелена пропаст.
Дорога протегна огромната си ръка и погали нежно светлата коса на Кайтай. После вдигна очи към Тави.
– Обичах майка ѝ толкова много. Кайтай е единственото, което ми остана от нея. Смел си, алеранецо. Рискува живота си, за да спасиш нейния. И така спаси не един, а двама, които обичам. Двама от моето семейство.
Маратът се изправи на крака и протегна ръка към Тави.
– Ти защити моето семейство, моя дом. Единствения повелява да ти се отплатя, алеранецо.
Тави пое рязко дъх и погледна към Хашат. Очите на война кон блестяха от вълнение. Тя въздъхна и сложи ръка на дръжката на сабята си.
– Ела, младежо – каза тихо Дорога. – Дъщеря ми има нужда от почивка. Чака ме много работа, ако искам да ти се отплатя. Ще дойдеш ли с мен?
Тави пое дъх и когато заговори, гласът му звучеше, поне на него, по-дълбок и по-спокоен от преди. Като никога, дори не потрепна.
– Ще дойда с теб.
Хвана ръката на Дорога. Огромният марат се усмихна широко и вдигна Тави на крака.
Глава ХXXV
Амара ядосано свали колана си и започна да чука силно с катарамата по решетките на малкия прозорец на килията, в която я бяха затворили.
– Пазач! – извика тя, опитвайки се да прозвучи колкото можеше по-властно. – Пазач, веднага ела тук!
– Няма смисъл – каза Бърнард, опънал се на сламеника до далечната стена на стаята. – Горе не чуват нищо.