– Без фурии? През нощта? Теренът е тежък, милейди. Цяло подразделение – след три часа или малко повече. Леко въоръжените части – много по-бързо.
– Врани! – изруга шепнешком Амара. – Добре. Събудете останалите войници, центурионе. Стройте ги и им кажете, че след малко командирът на рицарите ще говори пред строя.
– Ъъ, милейди, а ако той не дойде…
– Остави това на мен.
Тя затъкна ножницата на меча в колана и придържайки я покрай бедрото си с лявата ръка, тръгна към казармата на рицарите. Сърцето ѝ се беше качило в гърлото. Спря пред вратата и пое дъх, за да се успокои и прочисти мислите си. После сложи ръка на вратата и я блъсна с всичка сила навътре.
От вътрешността на помещението я лъхна тежката миризма на пушек и вино. Горяха лампи и пръскаха златисти и червени отблясъци. На една от масите, отрупана с купчинки монети, играеха дама, а на други две малки групички мъже хвърляха зарове. Жените, повечето с непогрешимия вид на прекарали целия си живот из военни лагери, висяха по вратовете на мъжете, целуваха се с тях, пиеха или разнасяха вино, или просто се изтягаха по кушетки и столове. Едно момиче, младо, гъвкаво, с робски нашийник и почти нищо друго по нея, танцуваше пред огъня под музиката на свирача на флейта и тънката ѝ сянка по пода се виеше като някое екзотично украшение.
Амара пое дълбоко въздух и отиде до най-близката маса.
– Извинете – каза тя с хладен, делови тон. – Търся командир Пирелус.
Един от мъжете на масата я погледна похотливо.
– Той приключи с момичетата за тази вечер, девойче. Но аз ще се радвам да запълня… – очите му я огледаха предизвикателно – …липсата му.
Амара го погледна и каза хладно:
– Ще се престоря, че не съм чула това. Къде е командир Пирелус?
Лицето на мъжа се изкриви в пиянски гняв и той се изправи с нож в ръка.
– Какво? Мислиш, че не съм достатъчно добър за теб ли? Да не си някоя надута курва, която се пуска само на граждани богаташчета?
Амара призова Сирус и взе от бързината на фурията. Дори не се видя кога ръката ѝ изтегли късия меч от ножницата, която висеше на кръста ѝ. Острието му прекоси пространството между тях, преди слисаният войник да може да реагира, и Амара го натисна леко в гърлото му. Изведнъж настъпи пълна тишина, нарушавана само от тихото пращене на огъня.
– Аз съм Курсор на Първия лорд и съм тук по работа. Няма да търпя глупостите на пияни глупаци. Пусни ножа.
Войникът издаде странен звук, сякаш се задушаваше, и вдигна извинително една ръка с дланта навън. Другата спусна до масата и остави ножа върху нея. Амара усети пронизителните погледи на мъжете в гърба си, насочени като върховете на копия, готови всеки момент да я пронижат. Страхът скова гърлото ѝ, но тя не му позволи да се изпише на лицето ѝ и то остана спокойно и безмилостно като водите на леден океан.
– Благодаря – каза тя. – И така, къде е Пирелус?
Чу да се отваря врата зад гърба ѝ и спокоен, почти безжизнен глас заговори бавно и провлачено с парсиански акцент:
– В момента взема вана. Но винаги е на разположение на една дама.
Амара свали меча от гърлото на войника, изгледа го презрително, обърна му гръб и се извърна към говорещия.
Беше висок мъж, по-висок от повечето, а кожата му имаше същия тъмен златистокафяв тен като нейната. Косата му беше черна като нощта, дълга, противно на правилата на легиона, разпиляна на влажни кичури по раменете му. Беше слаб, мускулест и в ръката си държеше тънък, извит меч от метал, по-черен от траурно кадифе. Изражението на лицето му бе невъзмутимо, самоуверено, дори леко развеселено.
Беше чисто гол и от тялото му капеше вода.
Амара усети, че бузите ѝ пламват, и с мъка успя да не издаде смущението си.
– Вие ли сте Пирелус, командирът на рицарския контингент в гарнизона?
– Парсианско момиче – каза Пирелус и устата му се разтегли в широка усмивка. – Мина доста време, откакто за последно бях в компанията на парсианско момиче. – Той килна глава на една страна, но мечът му не помръдна, остана отпуснат в готовност покрай крака му. – Аз съм Пирелус.
Амара повдигна вежди и го огледа от долу до горе.
– Чувала съм много за вас.
Пирелус се усмихна самодоволно.
– Очаквах, да сте… – тя се покашля деликатно, но задържа погледа си върху него – …по-висок.
Усмивката изчезна. А с нея, надяваше се Амара, и поне малко от арогантността му.
– Облечете си нещо, командире – каза Амара. – Гарнизонът ще бъде нападнат. Вдигнете по тревога хората си и излезте да говорите пред легионерите, които в момента се строяват навън.