– Да, милейди – каза Пирелус с неприкрита язвителност, но запазил добрия тон. – Мисля, че мога да се справям с това-онова. Ото, нахрани мъжете и гледай да получат нещо повече от чай. Събудете всички. Камдон, миличка, донеси ми дрехите и ризницата.
Един от мъжете на масата с играта на дама и момичето с нашийника хукнаха да изпълнят нарежданията му.
Амара излезе от помещението, прибра меча в ножницата и пое дълбоко въздух. Само след минути чу плътното свистене на вятър, погледна нагоре и видя двама полуоблечени въздушни рицари, които прелетяха в нощното небе в две различни посоки. Отиваха в Рива, в това не се и съмняваше.
Успя. Най-после гарнизонът се подготвяше за битка. Войниците започнаха да се събират на плаца в средата на лагера. Грейнаха лампи. Центурионите крещяха заповеди, а барабанчик започна да бие за строй. Откъм външните постройки се разлаяха кучета, наизлязоха съпруги и деца, събудени от войниците, изпратени да вдигнат мъжете им по тревога, а тях да отведат в гарнизона, зад защитните стени на укреплението.
Сега всичко беше в ръцете на войниците, помисли си Амара. Нейната роля свърши. Тя беше очите на Короната, ръцете ѝ, отнесли предупреждението на защитниците на Алера. Това сигурно щеше да е достатъчно. Тя намери потънал в сянка участък на една от масивните стени, облегна се на нея и отпусна глава върху камъка. Тялото ѝ се свлече от внезапно връхлетялата я умора. Облекчението я замая като силна напитка и главата ѝ натежа. Беше уморена. Ужасно уморена.
Вдигна очи към звездите, прозиращи тук-там през бледите облаци, и с изненада откри, че в очите ѝ нямаше сълзи. Беше твърде изморена, за да плаче.
Забиха барабани, тръбите изсвириха множество отсечени тонове, разпращайки заповедите до отделните центурии и манипули на легиона. Мъжете започнаха да се подреждат по стените, а други вадеха вода, подготвяйки се за гасене на пожари. Призователите на вода, лечители от легиона като Харгър и достатъчно умели съпруги и дъщери на легионерите, си проправяха път към покритите навеси зад стените, където се пълнеха вани с вода, готови да приемат ранените. Призователите на огъня разпалиха клади на стените, а призователите на вятъра от рицарския контингент на гарнизона се издигнаха във въздуха и започнаха да патрулират, готови да отблъснат всяка изненадваща атака от тъмното нощно небе. Призователите на земя бяха заели позиции на портите и стените. Бяха оставили до себе си оръжия и опрели длани върху камъка на стените, призоваваха фуриите си и попиваха от силата им.
Вятърът задуха от север и мирисът на далечното Ледено море достигна до Амара, примесен с този на мъже и стомана от стената. Първата светлина на деня докосна източния хоризонт и в лагера настъпи тишина. Напрегнато очакване се настани сред хората зад стените. Събраните в една от празните казармени постройки деца подеха песен и звукът ѝ, сладък и нежен, се понесе над лагера.
Амара излезе от сянката на стената и тръгна към портите, които гледаха към маратските земи отвъд гарнизона. Стражата на стената я спря, но центурион Джиралди я видя и им махна да я пуснат. Тя изкачи стълбата, която водеше до бойниците над портите, където стрелци с лъкове и призователи на огън се бяха скупчили един до друг, готови да засипят със смъртоносен дъжд всеки, дръзнал да щурмува портите на укреплението.
Джиралди стоеше до Пирелус, сега облечен в блестяща стоманена броня. Парсианският майстор на меча ѝ хвърли бегъл поглед и отново насочи очи към мрака пред стената.
– Няма следа от нападение – каза той. – Никакви огньове откъм наблюдателниците.
– Един от хората ми видял нещо по-рано – каза тихо Джиралди. – Изпратих съгледвач да провери.
– Върнал ли се е? – преглътна тежко Амара.
– Още не, милейди – отвърна разтревожено Джиралди, – още не.
– Тихо – викна един от легионерите, висок млад мъж с големи уши.
Той се наведе напред и се заслуша с ръка на ухото. Сирус се отри леко в Амара, за да я извести за вятърната фурия на младежа, с която се вслушваше в далечината.
– Кон – каза легионерът, – чувам конник.
– Светлина – извика Пирелус и командата отекна надолу по стената.
Призованите фурии запалиха лампите и ярките им, синкави, студени светлини бликнаха една по една по протежението на стената и разкъсаха тъмнината.
В продължение на доста време нищо по снега не помръдваше. Тогава до стената долетя звукът от галопиращи копита. Миг по-късно в обсега на светлината се появи Бърнард, яхнал сив разпенен кон. Хълбоците на ужасèното животно бяха окървавени и от дълбоките резки по тях висяха парчета кожа. Когато Бърнард приближи, конят изцвили и заподскача яростно. Амара не можеше да проумее как фермерът още се задържаше на седлото, нито как успяваше да насочва обезумялото животно към гарнизона.