– Успя ли да видиш кой ги командва? – извика Бърнард.
– Нищо не виждам – изкрещя Амара. – Щом надзърна, веднага почват да стрелят.
– Нямаш шлем, затова – отвърна Бърнард. – И аз да съм, и аз ще стрелям.
– Много успокоително, благодаря – каза шеговито Амара.
Бърнард се ухили, изправи се, изпрати нова стрела сред тълпата отдолу и отново се прикри зад стената.
Амара се надигна, за да надзърне над бойницата, но Бърнард я хвана за китката.
– Недей – каза ѝ той. – Скупчили са се отдолу. Дръж ниско главата.
– Какво?
Вместо да отговори, Бърнард кимна към Пирелус. Амара се обърна и го видя да сочи с пръст на една страна към двама мъже, които стояха зад огромни глинени съдове. Зад тях имаше трима рицари, в доспехи, но без оръжия в ръце.
– Огнени делви? – попита Амара и Бърнард потвърди с кимване.
Тя видя как Пирелус вдигна меча си и го свали рязко, за да даде знак на мъжете.
Двамата мъже с делвите – безсъмнено призователи на земя, само такива биха могли да вдигнат с такава лекота съдовете колкото човешки ръст, пълни с горящи въглища, – ги вдигнаха над парапета на стената и ги запратиха надолу върху маратите от двете страни на портата.
Пирелус даде знак на тримата зад тях и рицарите, като един, издигнаха ръце и лица към небето и виковете им се извисиха над крясъците и грохота на битката.
Ответният рев на огъня оглуши Амара и зъбите ѝ изтракаха. Блесна внезапна, ярка светлина, червена и убийствена в сравнение с хладното синьо сияние, а горещата вълна се надигна като вятър, изфуча нагоре по стената и развя косата на Амара. Иззад парапета с бойници се надигна огнен стълб, изви се като огромна змия и се спусна отново към земята.
Бойниците милостиво предпазиха Амара от гледката на онова, което се случи с маратите, хванати в живата огнена буря, но в момента, в който ревът ѝ утихна и се понесе като ехо, тя ги чу да крещят, да вият, хора и вълци в едно, обезумели, останали без дъх от ужас и болка. Имаше лудост в крясъците им, и отчаяние, и безсилие, и ужас, каквито досега не бе чувала – но имаше и още нещо: те виждаха смъртта, виждаха я като спасение от агонията си, чиста и изпепеляваща като пламъците, които я бяха донесли.
Когато всичко свърши, стана тихо. Над бойниците се разнесе миризмата на овъглено месо. Амара потръпна от отвращение.
Настъпилата тишина беше нарушавана само от виковете и стенанията, идващи отдолу. Тя се изправи и погледна към земята пред стените. Огнената змия беше помела маратите. Сега мъже и вълци бягаха с вой от стените на гарнизона. При команда на Пирелус стрелците пристъпиха напред и пуснаха стрелите си след оттеглящите се варвари и те повалиха нова вълна мъже на земята, вкопчени в дървото, пронизало плътта им.
Амара не виждаше много от земята в самото подножие на стените, но беше благодарна за това. Миризмата на изгоряла плът и коса почти я зашемети, преди да успее да призове на помощ Сирус, която да я държи далече от носа и устата ѝ. Тя положи ръка на бойницата и погледна към просмуканата с кръв, обгорена земя, застлана с килим от бледи тела.
– Велики фурии – пое си дъх тя, – та това са просто деца.
Бърнард застана до нея. Лицето му беше пребледняло, мрачно, а очите, скрити в сенки под шлема.
– Млади бойци – каза той. – Първият им шанс да се докажат в битка. Това беше кланът на вълците. Остава още един.
– Изпращат децата си да се бият? – хвърли му Амара бегъл поглед.
– Да се бият първи. После, ако оцелеят, могат да се присъединят към мъжете войни в истинската битка.
Тя погледна обратно към полето и преглътна тежко.
– За тях това е само подготовка. Още нищо не е свършило.
– Не и преди да убием водача им – каза Бърнард. – Пийни малко вода. Нямаш представа колко е важно да го направиш. Следващата атака няма да бъде толкова лека.
Един легионер приближи, носеше ведро, от което висяха метални чаши, завързани с кожени върви през дръжките. Започна да раздава вода на мъжете на стената. Още легионери, млади войници от подкрепленията на двора, се качиха на стената, за да помогнат да се свалят ранените и да ги занесат до призователите на вода, които бяха започнали работа край ваните на двора. Както обикновено, тези с повърхностни и леки наранявания биваха лекувани първо – една обща, бърза процедура по затваряне на кървящи рани, наместване на леки счупвания и цялостно възстановяване на силите, за да могат веднага да се върнат на стената. По-сериозно ранените отнасяха при лечителите, мъже и жени с повече умения в лечебната практика, които се бореха да ги задържат живи и в стабилно състояние, докато някой от призователите на вода не се освободеше и не се погрижеше за нараняванията им.