– Горе-долу каквото очаквахме – чу Амара да казва Пирелус, малко встрани от нея на стената. Заслуша се в разговора му. – Въпреки че таранът беше нова техника за тях. Учат се бързо.
– Деца – изсумтя Джиралди. – Враните да го изкълват, как мразя такива кръвопролития.
– Как са мъжете?
– Достатъчно добре, предвид, че не са спали цяла нощ. Малко жертви в северния край на стената. Само ранени в южния.
– Добре – отвърна Пирелус. – Раздайте вода на всички и стрели на стрелците. Искам още огнени делви на стената и дайте малко храна на огнените ми рицари. По-добре се справят на пълен стомах.
– Искате ли някой да се погрижи за това? – попита Джиралди.
– За кое?
– Кървите.
– А, нищо работа, от ръба на шлема е – каза Пирелус. – Една стрела ме удари. Изглежда по-лошо, отколкото е.
– Но не бихте искали да ви се напълнят очите с кръв в най-неподходящия момент. Нека повикам лечител.
– Остави лечителите да се погрижат за хората, които са наистина ранени – заяви твърдо Пирелус. – И пийни малко вода, центурионе.
– Да, господине.
Амара се намръщи. Замислена, мрачна, се отдалечи по стената. Там намери Бърнард, подпрял гръб на бойниците, взирайки се намръщено в ръцете си.
– Хрумна ми нещо – каза Амара. – Не виждам смисъла в това.
Бърнард я погледна.
– Така е, това е първата ти битка.
– Не, не това – поклати нетърпеливо глава Амара. – Не виждам смисъл в това, което направиха маратите. Да изпратят само част от хората си срещу нас – и то онези с най-малко опит и умения. Защо ще се бият на части, когато могат да хвърлят срещу ни всичките си сили наведнъж?
– Маратите не разсъждават като нас – отвърна Бърнард. – Но всъщност не е кой знае колко различно от нашите тактики. И ние винаги пускаме младите и неопитните отпред. Велитите винаги са отпред, дали ще се бият пред основния строй, дали ще са изпратени като нападателни отряди, които излизат предната нощ, но винаги са отпред. Същото е.
– Те не са глупави – продължи упорито Амара. – Колко от младежите им загинаха днес? Стотици? Хиляда? И за какво? За да убият половин дузина легионери и да ранят малко повече, които ще се върнат на стената най-много след час.
Пирелус приближи бързо по стената и се изправи пред Амара с ръце на кръста:
– Може би предпочиташ да бяха убили повече, така ли?
– Не ставайте глупав – сопна се Амара – Просто си мисля, че са намислили нещо, нещо повече от това. – Тя погледна към Бърнард. – Къде са рицарите, които видяхме преди?
Фермерът я погледна и се намръщи, но Пирелус го изпревари с отговора.
– Точно така, графиньо, къде са рицарите? Признавам, маратите са тръгнали срещу нас, но засега видяхме само един отряд, при това без главатар. Ще станеш за смях, когато Рива докара и двата си легиона тук и се окаже, че не са останали марати, с които да се бият.
Амара усети как гневът я обзема и се обърна към Пирелус, готова да спори. Бърнард се изправи, сякаш се канеше да застане между двамата.
Надолу по стената един от месинговите рогове проряза хладния въздух с пронизителния си тон и изправи ветераните на крак. Щитовете и оръжията бяха готови за действие, преди звукът му да заглъхне.
– Господине – провикна се Джиралди от стената над портите. – Идват отново.
Пирелус обърна гръб на Амара и изтича с големи скокове до мястото си над портите.
Нова вълна марати се появи на границата на светлината. Понесе се напред като бял прилив, но сега воят на ордата не беше подет от този на огромните тъмни вълци, а от металическите пронизителни крясъци на огромни хищни птици, които тичаха редом с мъжете, щурмуващи стената.
– Стрелци – извика отново Пирелус. Последваха три вълни от бръмчащи тетиви и свистящи стрели, които една след друга покосиха маратската орда. – Копия – извика Пирелус и още веднъж легионът зае позиции, за да посрещне връхлитащите марати.
Но приликите с щурма на вълчия клан свършиха дотук.
Този път нямаше обсадни стълби, нито таран за разбиване на портите. Вместо това първата редица марати нададоха предизвикателен вой, втурнаха се с невероятна скорост към стената и… се озоваха с един скок на върха ѝ.
Ако Амара не го беше видяла с очите си, никога нямаше да повярва, че е възможно. Без каквато и да е помощ, те просто се хвърлиха във въздуха, хванаха се с една ръка за ръба на парапета от бойници, петнайсет фута над земята, и се прехвърлиха отгоре, готови за бой. Големите птици, които ги следваха, също скочиха, дори по-високо. Размахаха яростно късите си криле и успяха да се задържат достатъчно дълго във въздуха, за да замахнат към защитниците с дългите си, завършващи със страховити извити нокти крака. Изтласкаха с лекота алераните от бойниците и дадоха достатъчно време на младите войни от клана на стадоморите да се изкатерят над ръба на стената и да се хвърлят в битката с дива, безумна страст.