– Няма да стане – въздъхна Грам. – Даже и да не бях ранен. Дори и да имахме още огнени делви. Не мога да призова толкова огън, на такава площ.
– Трябва да има нещо, което да можете да направите.
Амара сложи ръка върху неговата.
– Няма – прошепна Грам. – Не можем да изпепелим такава площ. Нямаме достатъчно сили.
Амара прехапа устни.
– Ами с фурии?
Грам отвори отново очи.
– Каква?
– Огнена – отвърна Амара. – Маратите не могат да ѝ се противопоставят по никакъв начин.
Грам погледна към Харгър, после обратно към Амара.
– Страх – каза той. – Огън.
– Не знам дали се страхуват от огъня…
– Не, няма значение – каза Грам леко раздразнен. – Ти. Вземи факла. Трябва ми огън.
Амара примига неразбиращо.
– Аз ли? Но аз не съм призовател на огън.
Грам я прекъсна с нетърпеливо махване на ръка:
– Не мога да ходя. Някой друг трябва да го носи. Страх ли те е, момиче?
Блесналите му очи се приковаха в нея.
Амара кимна.
– Честна е – изхили се графът. – Добре. Вземи факла. И се приготви да си смела. По-смела, отколкото някога си била. Може и да направим нещо.
Гласът му секна и той избухна в кашлица. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса.
Амара и Харгър се спогледаха, после тя кимна на един от легионерите. Мъжът излезе и след малко се върна с факла в ръка.
– Хей, момиче – прошепна Грам и ѝ махна с ръка да се приближи. – Донеси я по-близо.
Амара коленичи до леглото и протегна факлата към ранения граф.
Грам затвори очи и протегна голата си ръка към огъня. Амара замижа и потрепери, почти дръпна факлата назад, но лицето на Грам дори не трепна. Плътта му, по всичко личеше, остана непокътната от огъня.
Амара почувства паническа тръпка, която премина през стомаха ѝ, и краката ѝ подкосиха. Ръката ѝ се разтрепери и се наложи да стисне факлата с две ръце. Грам изпъшка болезнено, бавно, тихо и усещането в стомаха ѝ се усили – обзе я панически страх. Едва се сдържаше да не побегне от стаята. Сърцето ѝ препускаше бясно, болката от раните ѝ като че ли нарасна и изведнъж започна да не ѝ достига въздух.
– Момиче – каза пресипнало Грам и отвори отново очи. – Сега ме чуй. Изнеси я отпред. Отпред пред всички марати. Някъде, където ще я видят всички. – Издиша с хриптене и очите му се затвориха. – Не я изпускай. И не се оставяй на паниката. Побързай.
Амара кимна и се изправи на крака, тялото ѝ трепереше, изнемощяло от страх.
– Дръж я здраво – каза Харгър. – Излизай навън. Побързай. Не съм сигурен колко дълго ще издържи той.
Амара заекна два пъти, докато каже „добре”. Обърна се и излезе от стаята. Наложи си да успокои дишането си, да върви със стабилни, равномерни крачки. Страхът се просмукваше в нея като зимен студ, във вените ѝ сякаш потекоха ситни ледени кристали, които караха сърцето ѝ да прескача с болезнени удари. Едва събра мислите си върху портите, върху това, да не изпусне факлата – знаеше, че ако я изпуснеше или се поддадеше на страха и побегнеше, всички усилия на Грам щяха да са напразни.
Докато вървеше през двора, усети, че хлипа, че тялото ѝ се сковава от умопомрачителния страх. Повече от всичко ѝ се искаше да се обърне и да побегне далече от тези порти, да избяга, да се понесе във въздуха и да остави диваците далече зад себе си.
Вместо това продължи към портите, с всяка стъпка все по-изнемощяла, все по-несигурна. В един момент залитна и падна. Сълзите ѝ я заслепиха. Но тя продължи напред, като пълзеше на колене и на ранената си ръка, стискаше факлата и внимаваше да не падне на земята.
Изведнъж, точно пред нея, някой изкрещя и тя усети, че нечии ужасно силни ръце я вдигат от земята. Изправи се пред чудовищно висок гигант с блеснали очи и тояга с размерите на дърво в едната ръка.
Амара се пребори с ужаса и задавилото я ридание.
– Бърнард – каза тя. – Бърнард, факлата. Отведи ме на стената. Отведи ме на стената!
Гигантът се намръщи и ѝ изкрещя нещо, което я задави в истеричен писък. После онзи просто я грабна под мишница и я понесе по една от стълбите към ужасяващата какофония при бойниците. Амара усети отново земя под краката си и тръгна, залитайки, напред към портите.
Последните няколко крачки загуби всякакъв контрол над тялото си, над мислите си дори. Залиташе, викаше, хлипаше, но продължаваше да стиска факлата, вдигната високо над главата ѝ. Беше сигурна, че смъртта е дошла за нея, долавяше дъха ѝ, пърхането на черните ѝ криле, гарвановочерни, като онези на враните, които се спотайваха в мрака и чакаха настъпването на зората, за да се спуснат от небето над бойното поле и изкълват очите на мъртвите.