Незнайно как се добра до бойниците над портите, с високо вдигната факла, сигурна и лесна мишена за маратските стрели.
Тогава факлата изригна, внезапно като нажежена пещ, като буйна, ревяща река от светлина, която се издигна в небето и освети земята на миля разстояние във всички посоки. И всичкият този ужас, всичкият страх в нея се изля през факлата и се понесе с яростните пламъци, излезе от нея хилядократно по-силен и помете земята.
Настъпи внезапна, ужасяваща тишина, докато огнената фурия помиташе маратите под стената. Писък, излязъл едновременно от хиляди гърла, разцепи въздуха. Устремът на маратската орда се стопи на мига. Бялата вълна се отдръпна от стените на гарнизона. Надигна се ужасен вой, прорязан от паническите пронизителни крясъци на бягащите бойни птици. Изтерзаните легионери на стената започнаха да ликуват при вида на пометената от огнената фурия, обърната в бяг маратска орда.
Ужасът, който се изля от Амара, я напусна заедно с всичката сила, която ѝ беше останала. Тя се олюля и ако Бърнард не беше изникнал точно в този момент зад гърба ѝ, щеше да падне от стената. Изтощена, тя се отпусна на гърдите му. Едва успяваше да държи очите си отворени. Навсякъде около нея се надигнаха предизвикателните възгласи, с които защитниците на укреплението изпратиха оттеглящия се враг.
Амара затвори очи и когато ги отвори отново, небето беше изсветляло. Седеше на пътеката под парапета с бойници, увита в наметалото на Бърнард. Скована от болки по цялото тяло, тя се надигна с мъка на крака и огледа стената и двора под нея.
Докъдето стигаше погледът ѝ, лежаха ранени, умиращи и вече мъртви. Лечители и призователи на вода се грижеха за падналите, за мъжете, обгорели до неузнаваемост. Амара чу един от ранените да се задавя в писък, видя го да протяга ръка със сгърчени като ноктите на граблива птица черни, обгорели пръсти, после притихна и се отпусна. Легионерът до него, самият той с окървавена превръзка, придърпа наметалото му нагоре и покри главата му. После с помощта на друг легионер занесоха тялото при нарастващите редици от трупове в другия край на двора.
Тя се обърна и погледна надолу по стената. Там стояха около десетина легионери, млади, напрегнати, привидно незасегнати от битката, стиснали копията си, сякаш застанали на почетна стража над мъртвите.
На бойното поле под стената враните бяха дошли за мъртвите.
Рояха се над тях като грачещ черен килим от пляскащи криле и гладни стъклени очи, нехаещи за това, на чия страна се бяха били падналите. Подскачаха от тяло на тяло, кълвяха езици и очи. Амара видя едно от телата да помръдва и на мига да изчезва под черна перната вълна. Стомахът ѝ се обърна и тя отмести поглед.
След малко се появи Бърнард, с напрегнато лице, и ѝ подаде черпак студена вода. Тя го изпи.
– Лошо е – каза тихо тя.
– Лошо – съгласи се той. – Дори след като леко ранените се вдигнат отново на крака, гарнизонът пак ще е загубил две трети от хората си. Останали са само трима живи рицари, един от тях Пирелус. Портите са разбити, няма как да ги поправим – но така или иначе, врагът може да прескочи стените.
– Как е Грам?
– Харгър казва, че едва ли ще се събуди отново, преди да умре. Последната фурия е изчерпала всичките му сили.
– Враните да го изкълват – изруга тихо Амара. – Той е смел мъж.
– Да.
– Значи, маратите ще се върнат – каза тя.
– Скоро.
– Какво ни остава сега?
Тя притвори уморени очи.
– Не знам – отвърна Бърнард.
– Трябва да изведем жените и децата, семействата на мъжете. Да ги натоварим на каруци и да ги изпратим към Рива колкото се може по-бързо.
– Не можем. Рицарите им са се погрижили не само за портите. Влезли са в конюшните и са подплашили конете. Това, явно, е привлякло вниманието на няколко стадомора. Вече нямаме никакви коне.
Амара вдигна поглед към него.
– Могат ли да тръгнат пеша?
– Говорих с Пирелус и Джиралди. Дори по каменен път жените и децата не могат да бягат по-бързо от маратите. Дори да успеем да удържим гарнизона възможно най-дълго, за да им дадем време. Просто нямаме достатъчно хора, а и повечето от семействата няма да искат да тръгнат. Решили са, че ще останат и ще се бият тук, вместо да бъдат настигнати и убити на пътя. Пирелус ги надъхва. Казва им, че се очакват подкрепления от Рива.
– Не – каза сковано Амара. – Не съм си и представяла, че ще имат толкова въздушни рицари, че да завардят всички излази от долината. Не мисля, че изобщо някой би могъл да премине през толкова много.
Бърнард кимна.