Выбрать главу

– Изпратихме вестоносци, пеша, за да предупредят холтовете. Надяваме се, че им осигуряваме малко време. Ако тръгнат към Рива веднага, може и да успеят да се измъкнат от долината…

Гласът му замря в гърлото.

Амара се изправи и се облегна на него. Той също се притисна в нея и двамата помълчаха заедно в предутринната тишина.

– Трябва да тръгнеш – каза Бърнард. – Можеш да отлетиш от тук. Трябва да отнесеш вест на Първия лорд.

– Дори и да можех все още да летя – каза Амара, – мое задължение е да направя всичко по силите си, за да спра това, което става тук. Да открия кой стои зад него. Да раздам правосъдие на виновните. Не мога просто да си тръгна.

– Няма смисъл да умираш тук, графиньо.

– Безсмислено е да спориш, холтър. Не мога да летя. Не и сега. Твърде уморена съм.

Тя склони глава на рамото му. Беше силно, топло, утешително под бузата ѝ.

След малко усети, че той я прегърна, и тя се притисна по-силно в него.

– Съжалявам, Бърнард – промълви тя. – Съжалявам, че се забавих. Че не постъпих иначе. Съжалявам за сестра ти, за племенника ти.

Той преглътна тежко.

– Няма за какво да съжаляваш – прошепна дрезгаво Бърнард. – Надявам се, в името на фуриите, че са добре.

Тя докосна ръката му и двамата замълчаха, притиснати един в друг, с граченето на враните отпред и стоновете на умиращите зад тях.

Небето продължи да изсветлява. Изведнъж Амара усети, че Бърнард се сепна и пое рязко дъх.

– Милостиви фурии – каза той.

Тя отвори очи и погледна полето пред стената на гарнизона. Изгряващото слънце озари с лъчите си море от бледи тела.

Маратите.

Хиляди и хиляди марати. Простираха се от единия край на хоризонта до другия, докъдето стигаше погледът ѝ. Двайсет хиляди. Трийсет. Петдесет. Не можеше да каже със сигурност. Напредваха бавно през равнината към гарнизона. Достатъчно много, за да удавят защитниците на малкото укрепление. Достатъчно много, за да залеят Калдерон. Достатъчно, за да се изсипят в земите отвъд и да унищожат хиляди беззащитни, нищо неподозиращи алерански селища.

Амара вдигна поглед към Бърнард, после се отдели от него и се подпря на една от бойниците, загледана в настъпващия враг.

– По-добре извикай Пирелус – каза тихо тя. – Кажи му да се приготви.

Глава ХXXVIII

Исана усещаше краката си изранени и ожулени, докато извлачваше отмалялата Одиана от гъстия горски храсталак на каменния път, който пресичаше долината. Но поне не са премръзнали, помисли си тя. Още не бе успяла да си поеме дъх, когато чу бързия, равномерен тропот на конски копита по каменната настилка на пътя.

Сграбчи Одиана за китката и я дръпна обратно към храсталака, но беше твърде късно. Ездачите, летящи по дяланите камъни на пътя, почти ги прегазиха. Дръпнаха рязко юздите и изправиха конете на задните им крака, почти върху двете жени.

– Господарке Исана? – възкликна озадачено в тъмнината младежки глас. – Какво правите тук?

Исана примига стреснато към ездачите.

– Фредерик?

– Да, господарке – отвърна младежът. Прошепна нещо на коня си и слезе от гърба му, без да изпуска юздите. – О, фурии, господарке, не мислехме, че някога ще ви видим пак. Добре ли сте?

Другият ездач също слезе от коня и Исана разпозна холтър Рот по бялата чорлава коса, развята от главата му. Той се приб­лижи към нея и я прегърна.

– Слава на всички фурии, Исана, страхувахме се от най-лошото.

Тя се отпусна в преградката на възрастния мъж, изведнъж почувствала изтощението в ръцете и краката си. Призова Ручей, за да пресуши бликналите от очите ѝ сълзи.

– Добре съм. Бях на косъм, но сега съм добре.

– А това кой е? – попита Рот, като надзърна с присвити очи над рамото на Исана към седящата отстрани на пътя Одиана, вторачила празен поглед пред себе си.

– Дълга история. Ще се погрижа за нея. А вие какво правите тук?

– Яздим пред колоната – каза Рот и посочи с глава надолу по пътя, откъдето дойдоха.

В далечината се чуха тропот на копита и дрънченето на колела на каруца. Исана видя да приближават още коне – едни теглеха тежки каруци и фургони, други носеха ездачи. Фредерик изсвири остро и размаха ръце. Каруците забавиха ход и продължиха бавно към тях.

– Но какво правите? – попита отново Исана.

Лицето на Рот изглеждаше много уморено в полумрака.

– Исана, вчера маратите нахлуха в долината. Дошли са през нощта. Нападнаха Алдохолт и го изгориха до основи. Доколкото знаем, никой не е оцелял.

Исана пое дълбоко въздух. Не можеше да повярва на ушите си. Главата ѝ се замая.

– Никой?

Рот кимна.