– Призори видяхме пожара и Уорнър и момчетата му отидоха да проверят. После ги изпратил да предупредят гарнизона и Рива. Двамата, които тръгнали към гарнизона, са били убити. Открихме ги посечени на пътя, на две мили оттук. За другите не знаем нищо.
– О, не – въздъхна Исана. – О, жестоки фурии, горкият Уорнър.
– После, тази вечер, докато Фредерик работел на полето…
Фредерик кимна.
– Онзи голям камък, господарке. Не можах да го измъкна преди бурята и не можах да спя, и така нататък, та затова се върнах през нощта, господарке Исана. И тези двама просто паднаха от небето.
– От небето? Въздушни рицари?
– Да, господарке. Единият беше целият в черно, а другият с цветове на Рива, господарке, и беше ранен, та аз фраснах другия по главата с лопатата. – В гласа му се долови нотка на тревога, сякаш не беше сигурен, че е постъпил правилно. – Не съм сбъркал, нали?
– Разбира се, момче – изсумтя Рот. – Бил пратеник от гарнизона, Исана, изпратен до Рива за подкрепления. И да отнесе вестта за нападението на маратите. И някой наистина е искал той да умре. Бяха го пронизали със стрела, бяха пратили и рицар по петите му, да го довърши. Но нашето момче Фредерик така му набил шлема в главата, че скоро няма да дойде на себе си, иначе да сме го попитали вече кой го е изпратил.
Фредерик наведе глава.
Каруците спряха и след малко Ото и Уорнър вече се бяха присъединили към тях, като един по един прегърнаха Исана, Ото – с топлота и облекчение, Уорнър – твърдо и решително.
– Значи, сте се насочили към гарнизона? – попита ги Исана.
Уорнър кимна.
– Пратихме наши хора до Рива. Тръгнаха през гората, за да не бъдат забелязани, ако някой наблюдава от въздуха. Но ще отнеме повече време, отколкото по въздух или по пътищата, така че отиваме да се включим в отбраната.
Исана погледна каруците и хората, които седяха в тях.
– Велики фурии, Уорнър, помъкнал си половината холт.
– И малко повече – каза Ото и закърши ръце. – Всеки, който го бива с оръжие или фурии, Исана.
– Но тези хора не са войници – възпротиви се тя.
– Не са – отвърна тихо Уорнър. – Но всички мъже са служили в легиона. Исана, ако гарнизонът падне, няма какво да спре ордите да сторят онова, което направиха с Алдохолт, с всички холтове от тук до Рива. По-добре да предложим помощта си и да няма нужда от нея, отколкото обратното.
– Ами децата?
– По-големите заведоха по-малките на разни недостъпни места. Пещерата на просяка и други такива. Там ще са в по-голяма безопасност, отколкото в кой да е холт в долината, поне докато премине всичко това.
Исана въздъхна.
– А Тави? А брат ми? Някой да ги е виждал?
Никой не отговори. Накрая Фредерик се почеса по главата и каза:
– Съжалявам, господарке, никой не е виждал или чувал нещо за онези, които избягаха в нощта на бурята. Решихме, че всички сте мъртви или…
– Достатъчно, Фредерик – прекъсна го твърдо Рот. – Жената е изтощена. Исана, вие с момичето се качете в първия фургон. Ото, дай им нещо топло да пийнат и да се завият, и да тръгваме.
– Дадено – каза Ото и хвана Исана за ръката.
Протегна се, за да хване и тази на Одиана, но жената се сепна и изпищя.
– Остави на мен – каза Исана, наведе се и докосна леко бузата на Одиана.
Допирът я заля с изгаряща буря от емоции и тя трябваше да положи не малко усилия, за да я отблъсне. Повдигна лицето на Одиана към своето и прошепна:
– Качи се в каруцата.
Одиана се взря с празен поглед в нея, но когато Исана я дръпна за ръката, се изправи и почти доброволно се качи в каруцата. Седна в далечния край, като не спираше да стрелка с очи иззад заплетената коса хората в нея. Исана се качи до нея и след секунда каруцата заскърца надолу по пътя.
Някой ѝ подаде тежко одеяло, което тя наметна върху двете, а след малко и манерка с нещо горещо. Исана отпи, оказа се греяно вино с подправки, което пареше в стомаха ѝ, но затопли приятно и отпусна уморените ѝ ръце и крака. Подаде манерката на Одиана, която я подържа в ръце известно време, сякаш за да събере кураж да отпие, после се сви под одеялото и не след дълго потъна в дълбок сън.
– Изглеждаш много уморена – каза със съчувствие Ото от другия край на каруцата. – Опитай се да си починеш. Скоро ще стигнем в гарнизона, но ти опитай да поспиш.
Исана му подаде манерката и поклати глава.
– Не съм изморена, Ото, честно. Твърде много неща са ми на главата.
После се облегна назад, отпусна глава върху дървената преграда на фургона и не се събуди, докато кочияшът не се провикна към Ото:
– Холтър! Стигнахме!
Исана се стресна в съня си и подскочи. Надигна се да погледне пред фургона. Утрото беше студено, усещаше го по лицето и шията си, а ледената коричка по земята искреше на бледата светлина на зората, която не беше далече.