Тя кимна.
– Виждаш ли холтър Ото, ето там? Той е силен призовател на вода. Не го бива много във фината работа, защото работи предимно с добитък, не с хора, но оправя счупени кости по-добре от всеки друг, освен това може да го прави от сутрин до вечер. Има още един или двама, които са поне толкова добри, колкото всеки воден призовател от легиона, а много от жените са даже по-добри. Имате ли ранени?
– Колкото искаш – отвърна Харгър и присви лукаво очи. – Сериозно? Жени, по-добри от воден призовател на легиона?
– Говори с Ото. Той ще заведе нашите лечители да помогнат на твоите. В източния двор ли сте?
Харгър кимна замислено, после сложи ръка на рамото на Исана.
– Благодаря ти. Не знам дали ще има смисъл, но тук има умиращи мъже, които поне засега няма да умрат.
Исана постави ръка върху неговата.
– Къде мога да намеря Бърнард?
– На стената над портата.
Исана кимна и се отправи натам. Мина покрай жилището на командира в офицерската жилищна постройка в средата на укреплението, после покрай тези за легионерите. Първите тела откри в близкия край на източния двор, в конюшните. Вътре беше пълно с мъртви коне. През отворените врати влитаха и излитаха навън врани, а от потъналата в мрак вътрешност на помещението се носеха дрезгави крясъци. По двора наоколо бяха пръснати още тела – маратите и огромните хищни птици бяха нахвърляни на купчина в единия край на двора, където нямаше да пречат на войските да се прегрупират. Жертвите от легиона бяха подредени в прави редици от другата страна, покрити със собствените им наметала, включително главите, за да не могат враните да отнесат очите им.
Останалата част от двора беше пълна с ранени и умиращи. По стените стояха на пост легионери, но бяха отчайващо малко.
Исана продължи напред, стъписана от касапницата. Никога преди не беше виждала подобно нещо. Болката на ранените я притисна като горещината на нажежена пещ. Тя потрепери и обви около себе си ръце. Зад нея Одиана, която не се отдалечаваше на повече от крачка от нея, изскимтя изплашено, но не вдигна глава от земята.
– Исана!
Тя погледна и видя брат си да тича към нея. Не се опита да скрие сълзите в очите си, нито усмивката на устните си. Той я прегърна, стисна я силно и я повдигна от земята.
– Благодаря на фуриите – избоботи Бърнард. – Толкова се страхувах за теб.
Исана отвърна на прегръдката му.
– Тави? – попита. Усети как тялото му се стегна и това извика ледени тръпки по гърба ѝ. Тя се измъкна от ръцете му и хвана лицето му в шепи. – Какво стана?
– Загубих го след наводнението. Не можах да го открия в бурята. Успях да извадя Курсора от водата и после дойдохме тук.
– Той сам ли е? – попита Исана.
– Не съвсем, ако приемем, че Фейд все още е с него. Мислех, че ти си го открила след потопа.
– Не – поклати глава Исана, – не можах. Корд ме извади от водата, Бърнард.
Очите на Бърнард проблеснаха гневно.
– Всичко е наред – увери го тя, но скръсти ръце на корема си, за да прикрие треперенето си при спомена за сушилнята за месо в Кордхолт. – Арик, синът му, ни помогна да избягаме. Измъкнах се от него.
– И дойде тук?
– Не съм сама – отвърна Исана. – Тъкмо излизахме на каменния път, когато се появиха Уорнър и останалите. Дойдохме до тук с тях.
– Уорнър ли? – учуди се Бърнард.
– Уорнър, Ото, Рот. Довели са почти всичките си хора. Твоите също. Дошли са да помогнат.
– Идиоти – изломоти сърдито Бърнард. Очите му се навлажниха и той се обърна към стената и зейналата в нея разбита порта. Препречваше я грубо скалъпена барикада, която се състоеше от две преобърнати каруци, куп бъчви и войнишки легла. – Колко е довел?
– Всички – отвърна Исана. – Около петстотин души.
– И жените?
Исана кимна. Бърнард направи кисела физиономия:
– Значи, залагаме всичко наведнъж. – Очите му се насочиха към Одиана. – Коя е тя?
Исана преглътна.
– Една от робините на Корд – излъга тя. – Спаси ми живота. Това е дисциплиниращ нашийник, Бърнард. Не можех да я оставя там.
Бърнард отново извърна очи към стената.
– Може би е било по-добре да… – въздъхна той. – Тук не я чака нищо по-добро.
Исана погледна намръщено първо него, после стената.
– Бърнард, помниш ли, когато издигахме холта?
– Разбира се – отвърна той.
– Всички в долината дойдоха да помагат. Вдигнахме цялата ферма, стените, всичко за един ден.
Той примига замислено, после се обърна рязко към нея.