– Искаш да кажеш, че можем да вдигнем и тази стена? – попита обнадеждено той.
– Ако това ще помогне. Джиралди каза, че не са достатъчно високи.
– Би могло – кимна Бърнард. – Да, би могло. – Той се огледа. – Ето, онзи центурион ей там, той отговаря за поддръжката на укреплението. Виждаш ли ширита на туниката му? Ще ни трябва неговата помощ. Говори с него, а аз ще събера всички призователи на земя.
Бърнард хукна във вътрешността на укреплението. Исана се приближи към мъжа, който вдигна поглед, примига насреща ѝ и я изгледа намръщено над щръкналите си сиви мустаци. Изслуша я, без да каже и дума.
– Невъзможно – отсече накрая. – Няма как да стане това, момиче.
– Имам четирийсет лета, центурионе – отвърна дръзко Исана. – И трябва да се направи. Брат ми отиде да събере всички призователи на земя в укреплението.
Центурионът почервеня от яд и я изгледа сърдито.
– Селяни – каза той. – Това не ти е вдигане на обор или плевня. Това са защитни стени.
– Не виждам това какво значение има.
Мъжът прихна гневно:
– Тези стени са изградени от припокриващи се слоеве, момиче. Те са едновременно здрави, гъвкави и масивни и могат да устоят на каквото ти хрумне да изсипеш отгоре им. Но когато веднъж са вдигнати, не можеш просто така да ги направиш по-високи. Това да не е ограда на пасище. Ако започнете да си играете с тази стена, ще разрушите основата и всичко ще се срути. Тогава не само няма да имаме по-висока стена, няма да имаме никаква стена.
– От това, което чувам – каза Исана, – ако стената остане така, все едно я няма.
Мъжът се загледа в нея за момент, после се намръщи и отмести очи, сумтейки гневно под мустак.
– Разбирам, че може да е трудно, но си заслужава да опитаме, нали? Ако се получи, може и да успеем да удържим гарнизона. Ако ли не… – Исана потрепери. – Ако ли не, тогава по-добре да се свършва веднъж завинаги, бързо.
– Не – отсече центурионът. – Ако имаше някакъв шанс, добре, рискът щеше да си заслужава. Но това не са строители. Това са фермери. Нямат необходимите сили и умения.
– Никога не сте живели в такава долина, нали? – каза уморено Исана. – Не всеки със силна фурия иска да става рицар. В моята ферма имаме момчета, почти деца, които могат да измъкнат от земята скала колкото човешки ръст. А и както аз виждам нещата, няма какво да губим.
Центурионът я огледа изпитателно.
– Невъзможно – повтори той. – Няма как да стане. Даже и да имах цял строителен легион, пак щеше да ми отнеме половин ден, за да издигнем стената по-високо.
– Значи, имаме късмет, че не сме строителен легион – отвърна спокойно Исана. – Готов ли сте да опитате?
– Готов е – намеси се нечий глас.
Исана вдигна поглед и видя Курсора да стои наблизо, облечена в прекалено големите дрехи на брат ѝ и взета назаем ризница. На кръста си носеше меч, а лявата ѝ ръка беше в шини. Амара изглеждаше уморена, имаше синина на шията и ожулвания по брадичката.
– Работете с фермерите. Опитайте – обърна се тя към строителя на легиона.
Центурионът преглътна и сведе почтително глава.
– Както кажете, графиньо – каза той, обърна се и забърза нанякъде.
Амара се обърна към Исана, после погледна през рамото ѝ към водната вещица, която стоеше, увита с одеялото, и зяпаше с отнесен поглед в празното пространство пред себе си. Изсъска някаква ругатня и посегна към меча на колана си.
– Чакай – каза Исана, пристъпи напред и сложи ръка върху ръката на Амара. – Недей.
– Но тя е…
– Знам коя е – продължи Исана. – Вече не може да навреди никому. Тя спаси живота ми… после един търговец на роби ѝ сложи дисциплиниращ нашийник.
– Не можеш да ѝ имаш доверие – настоя Амара. – Трябва да я заключим.
– Но…
– Тя е рицар. Наемник. Убиец – избълва гневно думите Амара. – Имам пълното право да я убия, тук, на място.
– Няма да го позволя – каза Исана и вдигна предизвикателно брадичка.
– Не мисля, че ти вземаш решенията тук, фермерке – изгледа я строго Амара.
В този момент висок, мургав мъж с вид на парсианец, в превъзходна, но опушена и омазана с кръв броня се приближи към тях.
– Графиньо, ордата е почти тук. Искам да стоиш до мен. Виж дали няма да успееш да откриеш главатаря им.
Амара изгледа гневно Исана и се обърна към парсианеца.
– Мислиш ли, че ако го убием, ще имаме някаква полза, Пирелус?
Той се усмихна и белите му зъби блеснаха.
– Според мен няма да навреди. Но държа на едно, което и животно да е отговорно за това – той посочи с небрежен жест около себе си, – да не се завърне у дома да се хвали с постижението си.