Исана се отдръпна назад, после спокойно се обърна и отведе Одиана по-далече от двамата.
– Хайде – промърмори ѝ тя, въпреки че знаеше, че Одиана не може да я чуе. – Сега всички са изплашени и гневни. Няма да се отнесат справедливо с теб. Да намерим местенце, където няма да си им пред очите, докато всичко свърши.
Тя забърза през двора към един от големите складове в далечния край на двора. Канеше се да отвори вратата, когато група фермери, наметнати с домашно тъкани, дебели зимни наметала, минаха покрай нея. Бяха сложили вече легионерски брони и се движеха в стегнат строй към портите. Друга колона, водена от Бърнард и строителя на легиона, потънали в напрегнат, тих разговор, мина точно зад тях.
Исана отвори вратата и въведе Одиана в склада. Вътре беше тъмно и отнякъде се чуваше драскането на плъхове. Сив, дългокрак котарак се шмугна покрай краката ѝ и се скри в тъмнината, явно забързан да хване нещо за ядене. Сандъци и тежки чували бяха подредени в прави редици, а съдържанието им беше прилежно отбелязано на етикети. В склада беше твърде сумрачно и Исана се заоглежда наоколо, докато не намери лампа. Накара фурията ѝ да светне, вдигна стъкления глобус над главата си и редиците с продоволствие.
– Ето – прошепна тихо на Одиана и я поведе след себе си напред, като продължаваше да ѝ нашепва тихо, с надеждата, че думите ще утешат оглушената водна вещица. – Чували с брашно. Ще ти е по-меко, отколкото на пода, а като се завиеш хубаво, може и да поспиш малко. Тук няма да пречиш на никого.
Не беше направила и десетина крачки, когато вратата на склада се затръшна тежко зад гърба ѝ.
Исана се извърна рязко и вдигна високо лампата, сенките заиграха и заподскачаха лудо по стените.
Корд, загърнат в мръсно наметало, изтегли тежкото резе на подсилената врата на склада. После се обърна към Исана, очите му проблеснаха, когато се усмихна и разкри два реда пожълтели зъби, мръсни също като мърлявата верига на врата му.
– А сега – измърка тихо той, – докъде бяхме стигнали?
Глава ХXXIX
Амара кимна към Пирелус:
– Ще могат ли да издигнат стената?
Пирелус сви рамене.
– Както казах, не пречи да опитаме. При всички случаи, при тази височина стената няма да спре маратите.
Наблизо Бърнард и центурионът, отговорник за поддръжката на укреплението, бяха довели почти стотина мъже и жени на различна възраст – от такива под възраст за легионерска служба до беловласа старица, която пристъпяше немощно с помощта на бастун и хванала под ръка мускулест младеж със сериозно лице, в когото Амара разпозна един от хората на Бърнард.
– Сигурен ли си, че не поемаме ужасен риск? Предния път я удържахме – каза тя.
– Срещу марати, които никога не бяха виждали битка – отвърна Пирелус. – Не добре обучени, млади войски. И въпреки това насмалко не ни прегазиха. Не се заблуждавай. Извадихме късмет. Сега отвън има пет пъти повече, по-опитни и вече няма да идват клан по клан. – Той започна да барабани с пръсти по дръжката на тъмния си меч. – Освен това не забравяй за рицарите Аери.
Амара потрепери.
– Точно така. Ето защо, господарке Исана… – Тя замлъкна и се извърна през рамо. – Къде отиде тя?
Пирелус се огледа и вдигна рамене.
– Не се тревожи. Колко проблеми може да ни докара една жена? Това ѝ е хубавото на сигурната смърт, Курсор – спираш да се тревожиш за по-далечното бъдеще.
– Но сега имаме помощ… – намръщи се Амара.
– Пак сме обречени – каза равнодушно Пирелус. – Нужна ни е три пъти повече войска, за да удържим гарнизона, Курсор. Това, което правят тези фермери, заслужава възхищение, но освен ако някой от пратениците им не е стигнал до Рива… – Той поклати глава. – Без подкрепления, без още рицари просто си убиваме времето до изгрев-слънце. Постарай се да откриеш главатаря им. Сега отивам да помогна с ранените, да вдигнем повече мъже на крака.
Амара понечи да каже още нещо, но Пирелус се обърна безцеремонно и се отправи обратно към вътрешността на укреплението. Коляното му беше подуто и мораво на цвят, но той не си позволи да куца. Още една от способностите на призователите на метал, за които така им завиждаше. Амара направи болезнена гримаса, прииска ѝ се и тя да можеше така лесно да застави болката в счупената ѝ ръка да изчезне.
Или пък страха, от който се подкосяваха коленете ѝ.
Тя потрепери и се отправи решително към портите. Барикадата беше разчистена набързо, за да започнат призователите на земя опита за издигане на стената. Отвън, пред разбитите порти, бяха излезли двайсетина легионери. Стояха на пост, построени в защитна формация, в случай че някой марат се опита да се промъкне незабелязано, колкото и малка да бе вероятността за това. Амара мина под стената и излезе на откритото поле от другата страна. Заобиколи суровите, мълчаливи мъже и на изсветлелия хоризонт видя маратската орда – огромна, жива бяла вълна, прииждаща бавно към стената на гарнизона.