– Как смееш да ми говориш за оцеляването на Алера? Заради теб нейните синове и дъщери лежат мъртви зад онази стена.
– Ние убиваме хора – каза Фиделиас. – Това ни е работата. И аз имам мъртви за погребване благодарение на теб. Ако искаш, ще ти разкажа за семействата на мъжете, които загинаха заради теб. Твоите мъртви поне имаха шанса да се борят за живота си. Онези, които ти уби, нямаха. Затова не се прави на толкова свободомислеща, академ.
Амара си спомни крещящите падащи мъже. Спомни си ужаса по лицата им, въпреки че тогава не им беше обърнала голямо внимание.
Затвори очи, стомахът ѝ се обърна.
– Ако имаш да казваш нещо, казвай го и да приключваме. Чака ме работа.
– Чувам, че умирането е досадно задължение – каза Фиделиас. – Исках да ти направя предложение.
– Не – отвърна Амара. – Не ми губи времето. Няма да го приема.
– О, ще го приемеш – продължи да нашепва вятърът с гласа на Фиделиас. – Защото не искаш жените и децата зад тези стени да бъдат убити заедно с вас.
Амара застина. Изведнъж ѝ стана студено.
– Тръгни – каза Фиделиас. – Отведи жените и децата. Моите рицари ще се погрижат маратите да се забавят колкото е нужно, за да се отдалечите на безопасно разстояние.
– Не – прошепна тя. – Лъжеш. Не ти командваш маратите.
– Не бъди толкова сигурна – отвърна Фиделиас. – Амара, и на мен не ми харесва това, но трябва да го направя. Но ти можеш да промениш нещата. Можеш да спасиш живота на хиляди невинни. Отведи жените и децата. Ако ти лично не го направиш, уговорката отпада. – Той замълча, после добави уморено: – Не знаеш с какво си се захванала, момиче. Не искам да те видя как умираш заради това. И ако мога да спася живота на няколко цивилни, докато защитавам теб, толкова по-добре.
Амара затвори очи. Зави ѝ се свят. Вонята от изгорелите тела, от мършата, в която ровеха враните, я блъсна отново. Тя беше Курсор, умела с меча, пратеник на Короната, награждавана като герой – но не искаше да умре. Това я ужасяваше. Видя как си отидоха мъжете от ръката на маратите, грозна картина. Беше се шегувала преди, лекомислено, че не иска да си отиде тихо от този свят, просто ей така, че щом ще умира, иска да е в яростна, кървава битка, да живее до краен предел, пък после да умре. Реалността беше нещо съвсем различно. Нямаше нищо смислено в нея, никаква дълбокомислена философия. Само блеснали, обезумели очи, ужас и болка.
В това имаше смисъл, замисли се Амара. Фиделиас не е чудовище. Той е човек като всеки друг. Държеше на нея, докато работеха заедно. В известна степен дори повече, отколкото собствения ѝ баща. Естествено, че не иска да я види да умира, още повече, щом може да го предотврати.
Ако можеше да спаси още хора, ако можеше да изведе тези, които със сигурност щяха да умрат в предстоящата битка, със сигурност ще си заслужава. И нямаше да се срамува, че е избягала, нямаше да опозори Короната.
Или паметта на Бърнард.
Това беше правилното решение. Фиделиас ѝ даваше възможност да се измъкне. Шанс да живее.
– Амара – каза нежно гласът на Фиделиас. – Няма много време. Ако искаш да ги спасиш, трябва да тръгнеш веднага.
В този момент тя видя капана. Все още не разбираше как точно щеше да се задейства, не беше сигурна къде точно е заложен, но вече знаеше, че той почти успя да я заслепи – първични усещания, страх, стремеж да защити беззащитните, нуждата да спаси собствената си чест. Играеше си с тях точно както я предаде преди, напълни душата ѝ с ужас и скръб.
– Трябва да побързам – каза тихо тя. – Трябва да тръгвам. Аз. Или уговорката отпада. – Тя пое дъх. – Защо толкова държиш да стоя настрана от тази битка, Фиделиас? Защо сега, защо не преди час? Защо ми предлагаш спасение едва след като видя, че наблюдавам врага?
– Не си причинявай това, Амара – каза той. – Не търси скрит смисъл в смъртта. Не допускай това да убие онези деца.
Тя преглътна. Той беше прав, разбира се. Може би наистина я манипулираше. Може би приемайки предложението му, щеше да означава загубата на някакво незнайно предимство. Но можеше ли наистина да спори с правотата му? Редно ли бе да се впуска в игра на котка и мишка с него, тук, сега, изправена пред почти сигурна смърт? И когато залогът бе животът на деца?
„Бягай. Спаси ги. После скърби с останалите за загубата на долината.“
– Целта на всеки Курсор е да спасява живот, Амара. Остани вярна на целта си. И остави мен верен на избора ми.
Враните грачеха и прелитаха наоколо. Амара понечи да отвори уста, да приеме предложението.
В този момент земята се разтресе с плътен, тежък грохот. Тя залитна и приклекна, за да запази равновесие. Погледна назад към стената на гарнизона.