Легионерите се развикаха. Разкъсаха защитната формация и хукнаха, залитайки, напред, далече от стената. Когато се изравниха с Амара, се обърнаха и също като нея зяпнаха стената.
Тя се размърда, разтърси се, сякаш внезапно събудена от дълбок сън. През гладкия ѝ сив камък премина вълна. Земята в основата ѝ се разкъса с грохот и стената бавно започна да се издига нагоре.
Амара не можеше да повярва на очите си. Не бе предполагала, че човек е способен на подобно постижение, не и в такива мащаби. Стената се надигна като приближила брега вълна. После тръгна напред, премести се цели няколко крачки. Едва тогава Амара осъзна, че всъщност основата ѝ се разширяваше, за да понесе допълнителната височина. Докато се вдигаше нагоре, в сивия ѝ камък избиха ивици в червено и небесносиньо – цветовете на Алера. Последваха ги нови, пурпурни, обкантени в златисто – цветовете на Рива, дом на легиона. Камъкът издаде пронизителен стон и бойниците също се удължиха. От върховете им щръкнаха шипове, които постепенно се плъзнаха по цялата дължина на стената – дълги, тънки кинжали от тъмен, лъскав камък – като филизите на смъртоносни лози. Спуснаха се чак до основата на стената, после пропълзяха по земята отпред, като гигантски островърхи стръкове на избуяла трева, щръкнали да посрещнат прииждащия враг.
Подплашените врани се вдигнаха в небето като внезапно извила се черна буря и започнаха да се вият над бойното поле като кълба дим.
Тътенът отслабна. Стената на гарнизона се извисяваше на трийсет фута от земята – мрачна, настръхнала, с остри като бръснач кинжали от същия черен камък, осъзна внезапно Амара, който маратите използваха за направата на оръжията си. Дори земята пред нея беше готова да прониже всеки дръзнал да приближи.
В последвалата тишина Амара чу гласа на Фиделиас да прошепва:
– Враните да го изкълват.
Легионерите изригнаха в радостни възгласи. Тя самата едва удържа напиращия в гърлото ѝ радостен вик. Извика на мъжете да се приберат в укреплението и те тръгнаха предпазливо през полето от шипове пред стената. Един се подхлъзна и си поряза крака, но това предизвика възможно най-неочакваната реакция сред легионерите – въодушевена дискусия за това, колко остри са шиповете и колко добре са го порязали, като най-ентусиазирано крещеше самият пострадал. От вътрешността на укреплението се понесоха още радостни възгласи. Легионерите се струпаха на стената. Някой издигна над портата бойното знаме на легиона и това на Рива. Един от музикантите изсвири с тръбата си „на оръжие” и защитниците на гарнизона, легионери и фермери в едно, отговориха с мощен рев, който отекна в околните хълмове.
Амара се обърна към приближаващата орда.
– Бий се за каквото си искаш, Фиделиас – процеди през зъби тя, – но няма да го получиш наготово. Бъдещето на тези мъже и жени, деца и войници още не е предрешено. Ако искаш укреплението, ела си го вземи.
– Довиждане, Амара – отвърна след дълго мълчание гласът на Фиделиас.
Със следващия полъх на вятъра вече беше изчезнал.
Амара се обърна и призова Сирус. Пристъпи напред и с лекота прелетя над трийсетярдовото поле от шипове. Приземи се пред портата преди връщащите се легионери, които тръгнаха преди нея. Беше изпълнена с решителност. Сърцето ѝ биеше радостно.
Опита да не обръща внимание на тръпнещата болка, която пораждаше счупената ѝ ръка.
Тръгна през двора. Под сянката на по-високата стена всичко изглеждаше различно. Отне ѝ секунда да се ориентира. Забеляза Бърнард да седи в подножието на новата стена и да разговаря с група запъхтени, но с грейнали лица мъже. Щитове, оръжия и нагръдници лежаха до всеки от тях, а една от жените им беше донесла вода. Изглежда, бяха изсипали на главите си толкова, колкото бяха излели и в гърлата си – по туниките им тъмнееха големи мокри петна, а дъхът им излизаше на пара пред усмихнатите им лица. Пирелус стоеше до Бърнард и кимна с глава, когато я видя да приближава.
– Интересно – каза той, кимайки към стената. – Сега ще са принудени да използват пак обсадни стълби и да се опитат да превземат портата. Ако не друго, поне имаме нова възможност да им дадем добър отпор.
– Невероятно – каза Амара, като се усмихна първо на Пирелус, после на Бърнард. – Досега не бях виждала подобно нещо.
Бърнард вдигна уморено лице и се усмихна.
– Невероятно е на какво е способен човек, изправен пред безизходица.
– Забеляза ли нещо? – попита Пирелус.
– Не – отвърна Амара, – но мисля, че враговете ни се страхуваха, че може би щях.