На Амара ѝ се стори, че Алдрик го прави умишлено, че чака нещо. В следващия миг разбра какво. Кръвта от раната на главата най-после се стече в окото на Пирелус. Той примига и тръсна глава настрани, в опит да я отстрани.
Точно този момент бе чакал Алдрик. Издебна един по-бавен замах на Пирелус и се вмъкна под гарда му. Вдигна крак и го стовари право надолу, както се вкарва лопата в земята. Само дето ударът му не беше насочен към лопата, а към раненото коляно на Пирелус. Костта се счупи с рязко пращене. Алдрик се засили и вряза рамо в това на Пирелус, запращайки го на една страна.
Лицето на парсианеца не трепна и когато загуби равновесие, стъпи с цялата си тежест на счупеното коляно, но то отказа да понесе тялото му. Пирелус се срина на колене, но нанесе нов удар към приближаващия Алдрик.
Алдрик го парира без особени усилия, сред нов фонтан от тъмновиолетови искри.
После пристъпи рязко встрани и със светкавичен замах отсече главата на Пирелус.
Пръсналата от шията на парсианеца кръв описа висока арка във въздуха и тялото му падна на камъните в двора. Главата му се търкулна и спря на няколко ярда от него. Тялото му потрепна, а ръката с меча, дори и в смъртта, продължаваше да замахва наляво, надясно.
Амара се вторачи ужасена в падналия рицар. Инстинктите ѝ крещяха, че Фиделиас все още е някъде там и някой трябва да го спре. Тя се изправи, огледа се объркано, не знаеше какво да направи, за да спре случващото се в двора. Алдрик се обърна безцеремонно и се отправи, сам, срещу легионерите, охраняващи портите.
Още преди да ги е достигнал, дървената барикада изстена, изскърца пронизително и започна да се огъва. После се пръсна на парчета и трески, които накараха смаяните легионери да отстъпят с ужас назад. После самото дърво се размърда и започна да се гъне. Краката на масите започнаха да се усукват и огъват, дъските се разцепиха на трески, целите каруци проскърцаха измъчено и се сринаха под собствената си тежест.
Маратите от другата страна започнаха да бутат още по-ожесточено и отслабената барикада се разклати и взе да се разпада.
Фиделиас се появи до Алдрик, обърна се и даде сигнал на един от рицарите във въздуха. Мъжът се спусна, хвана го под мишниците и го върна обратно на покрива. Алдрик екс Гладиус прекрачи тялото на Пирелус и поведе шепата останали наемници след тях.
Легионерите на портата построиха нова формация, за да се изправят срещу настъпващите марати, но озверели, те ги връхлетяха и започнаха да ги изтласкват бавно, стъпка по стъпка.
Амара влетя в конюшните и извика на стрелците:
– Вземайте щит и меч! Задръжте портата!
Мъжете награбиха оръжия и се втурнаха навън, за да се присъединят към защитниците на портата.
Когато Амара се върна при Бърнард, той вече беше станал на крака.
– Какво става?
– Рицарите им дойдоха. Ударихме ги здраво, но все пак успяха да отслабят барикадата. Пирелус е мъртъв. Аз не съм войник – погледна го тя. – Кажи какво да правим?
– Джиралди – каза Бърнард. – Открий Джиралди. Кажи му да изпрати още хора, за да подсилят защитата на портите. Тръгвай, аз още не мога да тичам.
Амара кимна, прекоси тичешком двора и хукна нагоре по стълбите. Битката на стената беше в разгара си. Тя прескочи тялото на марат – доказателство, че и там са имали поне един пробив.
– Джиралди! – извика тя, когато стигна до командния пункт над портите. – Къде си?
Един щитоносец извърна към нея мрачното си, почервеняло от кръв лице. Оказа се Джиралди. Беше запазил пълно самообладание, въпреки кръвта по лицето си.
– Графиньо? Търсеше главатаря им, нали? Е, ето го и него – изръмжа центурионът. – Ето там, виждате ли?
– Няма значение – каза Амара с треперещ глас. – Пирелус е мъртъв.
– Врани – каза Джиралди, но гласът му прозвуча прекалено уморен и изтерзан, за да постигне ефект с ругатнята. – Някой ще плати за това.
Амара вдигна глава, нещо парещо, тежко и ужасно пулсираше в стомаха ѝ. Страхът, осъзна изненадващо тя, беше изчезнал. Беше прекалено изморена, за да се страхува, прекалено изплашена, за да изпитва страх. Имаше нещо отпускащо в неизбежността, осъзна тя, някаква безумна, неестествена сила.