Исана вдигна глава и се вгледа в Берите.
– И така. Какво става, Берите?
– Моля? – попита момичето, изчерви се и сведе поглед към лъскавата повърхност на ножа в ръката си, който с бързи движения сваляше тъмната обелка от грудките. – Не разбирам какво имате предвид, господарке?
– Мисля, че разбираш. – Исана сложи ръце на хълбоците си. Тонът ѝ беше пълен с хладен упрек. – Берите, можеш да ми кажеш сега откъде си взела цветята за венеца или можеш да почакаш, докато сама разбера.
Исана долови паниката в гласа на момичето, когато отговори:
– Честно, господарке, намерих ги на прага си. Не знам кой…
– Знаеш кой. Камбанките не се появяват така мистериозно, а също така знаеш правилата за брането им. Ако не ми кажеш истината, кълна се във великите фурии, ще разнищя докрай тази история и ще се погрижа да си получиш наказанието, което заслужаваш.
Берите поклати глава и едно цветче падна от косата ѝ.
– Не, не лъжа, господарке. – Исана забеляза как лъжата накара момичето да изкриви лице в гримаса. – Не съм ги брала. Честна дума, аз…
Търпението на Исана се изчерпа и тя прекъсна рязко момичето:
– О, Берите. Още си прекалено млада, за да успееш да ме излъжеш. Чакат ме приготвянето на голяма вечеря и търсенето на истината, нямам време за разглезени момиченца, които смятат, че щом са им пораснали гърди и ханшът им е наедрял, вече знаят повече от възрастните.
Берите вдигна поглед към Исана, лицето ѝ почервеня от срам и унижение и тя не можа да сдържи раздразнението си:
– Завиждате ли ми, господарке?
Само за миг гневът на Исана премина от огненочервен в леденостуден. За момент тя забрави за всичко в кухнята, за важните събития и последствията от тях, надвиснали над холта, и насочи цялото си внимание към непокорното момиче. В този кратък момент изгуби контрол над емоциите си и усети добре познатия унищожителен гняв да се надига в гърдите ѝ.
Всички съдове с вода в кухнята кипнаха едновременно и избълваха облаци пара, които заобиколиха Исана и се насочиха към момичето. Врящата вода се събра в ниска вълна и се понесе по пода към мястото, на което седеше Берите.
Исана долови как непокорството на момичето се сменя с неописуем ужас, докато я гледаше с облещени от изненада очи. Берите размаха ръце и залитна, докато скачаше заднешком от ниското столче. Жалката въздушна фурия, която успя да призове, се справи с връхлитащия я парен облак само колкото да ѝ даде време да побегне разплакана към вратата.
Исана стисна юмруци, затвори очи и напрегна сили да извие мислите си встрани от момичето, да диша дълбоко и да си възвърне контрола над емоциите. Гневът ѝ, унищожителната, изпепеляващата ярост започна да вие като звяр в гърдите ѝ и да напира да изскочи отново на свобода. Исана усещаше как я дере с нокти отвътре, но успя да я потисне, да я пропъди от мислите си. Парата се разнесе и замъгли дебелите груби стъкла на прозорците. Водата в тенджерите се укроти, а тази на пода се разтече в безобидни локви.
Исана се изправи насред запарената кухня и водата по пода и затвори очи, пое дълбоко въздух и издиша бавно. Ето че го допусна отново. Остави се на емоциите си и те завладяха мислите ѝ, замъглиха сетивата ѝ. Несигурността и опърничавостта на Берите се бяха промъкнали в нея и пуснали корени в мислите и емоциите ѝ. И тя допусна това да се случи.
Исана вдигна слабата си ръка и разтри слепоочията си. Сетивата на призователка на водата ѝ даваха способността да чува повече звуци от другите хора – те първоначално галеха слепоочията, но после засилваха допира си и тя имаше чувството, че направо протриват черепа ѝ, че от самия им допир по кожата ѝ, по лицето и главата ѝ ще избият мехури.
Въпреки това тя не можеше да направи много по въпроса, освен да се опитва да контролира тези емоции и да бъде винаги готова за каквото предстоеше да ѝ се случи. Човек не можеше да отвори очи, а после просто да реши, че повече няма да вижда с тях. Тя можеше да притъпи сетивата, които ѝ даде Ручей, но не можеше да ги изключи напълно. С това трябваше да живее всеки призовател на водата, достигнал мощта, която притежаваше тя.
С това и с много други неща, помисли си Исана. Клекна на пода и зашепна на миниатюрните фурии в разлятата вода. Подкани ги да се раздвижат и малките локвички и отделните капчици започнаха да се стичат в средата на пода и да се събират в една обща локва. Загледа се в нея, докато чакаше и най-отдалечените капки да дотекат от ъглите на кухнята.
От локвата я гледаше отражението на лицето ѝ – гладко и слабо, почти момичешко. Примижа срещу него и се замисли за лицето, с което ѝ се явяваше Ручей. Може би пък не е чак толкова различно от нейното.