– Покажи ми го?
– Ето там – каза Джиралди и посочи. В щита му се блъсна стрела, но той не трепна, сякаш беше твърде уморен, за да ѝ обърне внимание. – Виждаш ли онзи високия с птиците около него и с алеранското копие.
Амара се загледа накъдето сочеше центурионът и за пръв път видя маратския главатар. Крачеше гордо сред връхлитащите стената редици, вирнал надменно брадичка, с извити в арогантна усмивка устни. Бялата му коса беше сплетена на плитка, от която стърчаха черни пера. Няколко стадомора го следваха по петите като почетна стража. Пред него вървяха войните от малък отряд, които скандираха ритмично.
Войските се отстраняваха от пътя му и се присъединяваха в скандирането:
– Атсурак! Атсурак! Атсурак!
Амара призова Сирус. Искаше да види лицето му отблизо, да запомни на всяка цена тези черти, за да може после да го открие и убие заради това, което ѝ причини. Запомни формата на носа му и жестоката уста, здравите широки рамене под наметалото от кожа на танадент, запомни…
Амара затаи дъх, не можеше да повярва на очите си. Накара Сирус да я приближи още повече до главатаря на ордата.
Закачен на тънкия плетен кожен колан около кръста му висеше кинжал с герба на алерански Върховен лорд. Украсената със злато и сребро дръжка на оръжието сияеше под лъчите на слънцето. Сирус ѝ показа дръжката на ножа, гравирания в стоманата герб и сокола на Акватайнус върху него.
– Велики фурии – пое дълбоко дъх Амара.
Самият Акватайнус, Върховен лорд на Акватайн. Рицарите на Акватайн нямат равни по сила в цялото кралство. Акватайнус, който поквари Фиделиас, Акватайнус, който се опита да изкопчи от нея информация за двореца, за да… За да убие Гай. Иска да се възкачи на престола.
Амара преглътна. Трябваше да вземе този кинжал, на всяка цена. Отнесено пред Сената, подобно съкрушително доказателство щеше да означава край за Акватайнус. И всички зад гърба му начаса щяха да се отрекат от него. Ще успее да докаже кой е истинският виновник за смъртта на стотиците в гарнизона. Мислеше си, че мрази главатаря, който вървеше към огъналата се защита на портите на гарнизона, но в гърдите ѝ се надигна друга омраза, по-силна, изпепеляващ гняв срещу човека, чиито амбиции бяха довели до събитията през последните няколко дни.
Но можеше ли да се справи? Можеше ли да се добере до този кинжал?
Трябваше да опита. Чак сега разбра защо Фиделиас се опита да я накара да напусне укреплението. Точно това е искал да скрие от нея. Знаел е, че освен нея, и може би двама-трима други в гарнизона, никой нямаше да разпознае герба върху оръжието.
Амара разтърси глава. Опита да събере мислите си, да започне да разсъждава.
– Джиралди, нужни са ни подкрепления – заекна тя. – Портата ще падне.
Джиралди направи недоволна физиономия и лицето му оклюма, бръчките му станаха по-дълбоки, изглеждаше така, сякаш за секунди бе остарял с години.
– Няма значение – каза той и кимна към полето пред укреплението. – Вижте.
Амара погледна и коленете ѝ се подкосиха. Подпря се тежко на бойниците, зави ѝ се свят, а сърцето ѝ почти спря.
– Не – промълви тя. – Не. Не е честно!
В равнината, отвъд дивашката орда на маратите се беше появила друга орда, толкова голяма, колкото и първата. В тази имаше и нещо подобно на конница, но Амара от това разстояние не можеше да види точно каква. Ездачи, безполезни при обсада на укрепена позиция, но напълно подходящи за нахлуване във вражеска територия. Бързи, смъртоносни, разрушителни. Огромният брой на новопристигналия враг наклони везните от отчаяна битка към напълно безнадеждна. Тя погледна към Джиралди и прочете същата мисъл в погледа му.
– Не можем да спечелим – каза тя. – Но можем да удържим.
– Срещу това?
Той поклати глава. Свали шлема и избърса потта от челото си, но когато във въздуха профучаха нови стрели, веднага го постави обратно.
Амара наведе глава и раменете ѝ се разтърсиха. Сълзите потекоха горещи, горчиви. Каменният връх на стрела се разби пред нея, но това вече не я интересуваше.
Погледна към врага, към Атсурак, който се готвеше да превземе портите, към огромния брой марати, прииждащи все по-бързо към гарнизона, свежи, без драскотина.
– Дръжте стената – каза тя на Джиралди. – Колкото можете по-дълго. Изпрати някой да се увери, че цивилните са тръгнали да се спасяват. Заповядай ранените да се въоръжат и да се бият до последни сили. Кажи им… – Тя преглътна. – Кажи им, че положението ни е тежко.
– Разбрано, графиньо – отвърна сковано Джиралди. – Хм. Винаги съм си мислил, че последната ми заповед ще бъде: „Подай ми още едно парче печено”.