Усмихна ѝ се натъжено, обърна се, замахна, някак неохотно, с меча си към един покатерил се на стената марат и тръгна да изпълнява заповедите ѝ.
Амара слезе от стената и огледа разсеяно двора. Фиделиас и хората му не се виждаха никъде, може би отново са си отишли, издигнати от въздушните рицари, помисли си. Повече марати си бяха пробили път през барикадата и въпреки че им беше трудно да напредват заради телата, покрили двора, продължаваха да налитат. Изправените срещу тях алерани ги посрещаха с отчаяни викове.
Тя извади меча си, същият, който бе взела от стоящия на вечна стража легионер в Мемориала на Принсепс. Загледа се в майсторската му изработка. После погледна към напиращите през портите марати. Скоро сред тях щеше да се появи главатарят им, дошъл да обяви укреплението за свое, сигурна беше в това.
Бърнард се доближи до нея. Умората не беше изчезнала от лицето му, но широките му длани стискаха дръжката на двуостра секира.
– Имаме ли план? – попита той.
– Главатарят. Видях го. Все още искам да го довърша.
Амара му разказа за кинжала на кръста на огромния марат и за втората орда.
Бърнард кимна бавно.
– Ако успеем да приближим до него – каза той, – ще се опитам да те прикрия с горската ми фурия. Вземи кинжала и бягай. Отнеси го на Първия лорд, ако можеш.
– Изтощен си. Ако призовеш друга фурия, тя може да те у… – Амара спря и пое дълбоко въздух.
– Пирелус беше прав – отбеляза Бърнард. – Хубавото на това, да си обречен, е, че няма какво да губиш.
После се обърна към нея, обгърна с ръка кръста ѝ и я целуна по устата, без колебание, без никакво притеснение, само с див, едва сдържан копнеж. Амара простена и се отдаде на целувката му, обезумяла, с плувнали в сълзи очи.
Прекъсна целувката и се дръпна от него. Бърнард ѝ се усмихна.
– Не исках да оставям започнатото недовършено.
Тя усети, че устните ѝ се разтягат в уморена усмивка, и се обърна към портите.
Отвън се чу тръбенето на рогове, по-плътно, по-заплашително и гневно от предишното. Земята отново се разтресе и виковете и тътенът зад стената се надигнаха като приливна вълна от звук, който избумтя в ушите ѝ, в гърлото, в гърдите ѝ. Имаше чувството, че бузите ѝ вибрират от силния звук.
И последната защита на портата започна да рухва. Маратите започнаха да нахълтват в двора, с облещени, диви очи, с плувнали в кръв оръжия, с опръскани в червено бели коси и бледа кожа. Един въоръжен фермер бе повален от два огромни вълка и един марат, който подобно на зверовете го нападна, въоръжен единствено със зъби. Огромен стадомор прикова с ноктите си към земята един пълзящ алеран, стрелна клюн към врата му и го пречупи с едно-единствено рязко тръсване на главата. Маратите нахлуха и изведнъж в двора настана пълна бъркотия, отбранителният строй на легионерите се разпадна на дузина отделни малки битки.
– Ето го – каза Амара и забоде пръст напред. – Влиза през портата.
Атсурак прекрачи портите, последван от свитата си от зверове. Замахна с плененото си алеранско копие и го заби с небрежно движение в гърба на биещ се легионер. Без дори да се извърне към умиращия, извади копието и провери върха му с палец. Няколко алерани се втурнаха към него. Един бе разкъсан на парчета от една от огромните птици. Друг падна, преди да се приближи дори до Атсурак, с щръкнали от очите му черни пера на две маратски стрели. Никой не го доближи достатъчно, че да нанесе удар.
– Тръгвам пръв – изръмжа Бърнард. – Ще привлека вниманието им. Ти стой зад мен.
– Добре – отвърна Амара и сложи ръка на рамото му.
Бърнард стисна здраво секирата и понечи да тръгне напред.
Внезапен гръм разтресе земята с такъв тътен, на фона на който досегашният рев звучеше като къркоренето на празен стомах. Извиси се симфония от писъци и обезумял вой. Самата стена се разтресе. Разтресе се отново, с още по-силен грохот. От унищожителния удар от външната страна по камъка плъзна паяжина от пукнатини. Последва нов удар, нов грохот и един цял участък от стената поддаде и се срина с тътен в двора. Алераните на бойниците от двете страни на пробива се разбягаха от сриващия се на огромни парчета участък от стената. Току-що изгрялото слънце прониза вдигналия се облак прахоляк и той засия със златистото великолепие на лъчите му.
През пробива в стената нахлу оглушителен рев и миг по-късно от облака прахоляк изникна гигантското тяло на черен гаргант, по-голям от всеки друг, който Амара някога бе виждала. Окървавен, изрисуван в ярки цветове, звярът приличаше на излязъл от налудничав кошмар. Вдигна глава, изрева отново и откърти огромно парче от стената с огромните си, предназначени за ровене в земята нокти. После тръгна през камарата камъни и влезе в двора на гарнизона.