Исана усети потрепването на земята под дървения под, но знаеше, че фурията на Корд няма да ги открие лесно през дървото, точно както не успя и през леда. Продължи да тегли Одиана още по-навътре в склада, докато не се блъсна в задната стена. Тръгна пипнешком по стената, но въпреки че през пролуките между дъските прозираше бледата светлина отвън, не виждаше накъде отива. Натика Одиана в несигурното скривалище между два сандъка, после вдигна собствените ѝ ръце и ги притисна към устата ѝ. Робинята се разтресе силно, но накрая кимна в съгласие. Исана дръпна ръцете си от нея и се обърна.
– Хайде, Исана – разнесе се още по-отдалече гласът на Корд. – Нашийникът не е толкова страшен. Веднъж сложиш ли го, край на всички съмнения и несигурност. Ще видиш и хубавата му страна. Ще се погрижа за това.
Исана преглътна, отвратена от чутото, и се замисли върху възможностите си. Имаше стотици хора в гарнизона. Някой със сигурност ще я чуе.
Със сигурност. Но така ще издаде местоположението си на Корд. Не знаеше колко време ще отнеме разбиването на залостената врата, но на Корд със сигурност щеше да му отнеме по-малко, за да ѝ извие врата. Вътрешно кипеше от безсилие, но единственото, което можеше да направи сега, бе да стои тихо, докато намери начин да избяга от склада или да се справи с Корд сама. Приклекна в тъмнината и продължи да обмисля възможностите си.
В продължение на около минута земята се тресеше с грохот и тътен, после гръмнаха радостни викове, примесени с рева на сигнални тръби. Никакъв смисъл. Не знаеше какво става навън, но едно бе ясно, в тази врява никой нямаше да я чуе. Трябваше да разбере къде точно беше Корд, а после или да го заобиколи, за да отвори вратата, или да се нахвърли върху него – а това би било истинска лудост. Дори и да успееше да го намери, той беше много по-силен от нея. Можеше да пусне Ручей срещу него, но ако тя не беше достатъчно бърза? Не, реши Исана, директният сблъсък с него трябваше да остане като последна възможност.
Пресметнат риск тогава. Тя пое дъх и се опита да запази гласа си тих, монотонен, за да прикрие посоката, от която идваше.
– Казваш, че това ще ме направи щастлива, а, Корд?
Отговорът дойде съвсем отблизо, може би от същата пътека между сандъците.
– Веднъж сложа ли ти го, каквото кажа аз, това ще те прави щастлива.
– Предполагам, че мъж като теб има нужда от подобни неща – каза тя, докато отстъпваше назад, в опит да заобиколи по друга пътека и да се промъкне покрай него.
– Продължавай да говориш. Когато най-накрая ми паднеш в ръцете, ще е още по-сладко.
Посоката, от която дойде гласът му, подсказа на Исана, че и той се движеше.
Отвън се чуха викове, после земята затрепери, сякаш я трамбоваха хиляди крака. Роговете изсвириха „Атака” и Исана разбра, че гарнизонът е нападнат.
– Чуваш ли? Казах ти, че са заети. Сега двамата с теб сме насаме – каза Корд и този път гласът му дойде от не повече от десет фута от нея, толкова близо, че тя долови в тъмнината яростта и похотта му, които го обгръщаха като горещ, зловонен облак мъгла.
Исана не посмя да отговори. Вместо това прекоси възможно най-тихо пътеката и се прилепи към сандъците от другата страна. Наостри уши и чу Корд да пристъпя бавно по пътеката, почти на една ръка разстояние от нея. Сега дори долавяше гнусните му емоции. Той се изравни с нея и тя затаи дъх. Докато Корд пълзеше покрай нея, натискът върху сетивата ѝ бавно се промени, сякаш нещо топло и влажно се отърка в нея – по лявата ѝ буза, после по устата, накрая през дясната буза.
Корд спря. Беше ли я усетил някак? Знаеше ли, че е до него?
– Подушвам те – промърмори той съвсем наблизо. – Подушвам те. Миришеш хубаво. Огладнявам от миризмата ти.
Исана задържа дъха си.
Той се обърна рязко и тръгна бързо към вратата и усещането отново премина през лицето ѝ. Загуби го само след секунда. Беше се отдалечил от обсега на сетивата ѝ.
Тогава изведнъж ѝ хрумна, че тя притежаваше оръжие, което той нямаше. Неговата фурия може и да му даваше невероятна сила, но той не можеше да я използва, за да вижда. Силата му не се простираше по-далече от собствените му пръсти. Но тя можеше да използва своята фурия, за да го открие, дори в пълен мрак, само обсегът ѝ да беше по-голям. Как можеше да го разшири?
Като го провокира, осъзна тя. Като разпали емоциите му, ето как, така ще го усеща от по-далече. Опасен план, повече от опасен. Но ако можеше да определи с точност местоположението му, щеше да успее да се промъкне покрай него, да стигне до вратата и да повика помощ.
Тръгна обратно към далечния край на склада, като избра наслука една от пътеките между сандъците.