– Знаеш ли как избягахме, Корд? – каза тя, повишавайки глас.
Корд изръмжа, беше само на няколко ярда от нея.
– Някой проклет глупак не е бил закърпил покрива както трябва.
– Май си бил прекалено пиян и не помниш – присмя му се Исана. – Не помниш, че изпрати Арик да закърпи покрива.
– Не – изръмжа той. – Той не би посмял.
– Сам си го направи, Корд. Зашлеви го през лицето, пред очите ми, сам го тласна към това, което направи.
Гласът на Корд стана по-рязък, задъхан, приближаващ се.
– Става така – изръмжа задъхан Корд. Приближаваше. – Случва се. Изпускам си нервите. Но той ме разбира.
– Не, не разбира, Корд – каза още по-тихо Исана. – Той ни помогна да избягаме. Направи дупки в покрива, за да може стопеният сняг да протече и да ни върне способността да призовем фуриите си.
– Лъжлива кучка! – изръмжа Корд.
Юмрукът му се стовари върху един от сандъците и здравите дървени летви изпращяха.
Междувременно битката навън се пренесе някъде съвсем наблизо, в самия двор, може би дори пред самия склад.
– Той те мрази, Корд. Сега тук ли е, с теб? Тук ли е, за да ти помага? Вече нямаш синове, Корд. Нищо няма да остане след теб. Битан е мъртъв, а Арик те презира.
– Млъкни! – изрева Корд. – Млъкни, преди да разбия лъжливата ти глава!
Гневът и изпепеляващата му ярост се понесоха като вълна през склада. Исана безмълвно помоли Ручей да изостри допълнително сетивата ѝ.
Почувства го. Откри извора на яростта. На десетина фута от нея, в съседната пътека, и приближаваше бързо към нея. Исана тръгна предпазливо напред, покрай него, право към вратата, но когато се изравни с него, стъпките му спряха и се насочиха обратно към вратата.
– О, не – изръмжа той. – Знам какви номера ми въртиш. Искаш да ме ядосаш и да хукна да те гоня. И когато докопам онази кучка, робинята, докато съм зает да ѝ прекършвам врата, ти да побегнеш към вратата. Не, не. Не си по-умна от мен.
Обезсърчена, Исана тръгна след него, не знаеше какво разстояние да поддържа помежду им, за да не го изгуби отново, и това я вбесяваше. Продължи да върви от другата страна на сандъците, чак докато пътеката не свърши.
Корд спря и тя усети искрицата надежда и похотта, които го обзеха, докато поемаше дълбоко дъх през носа.
– Надушвам те, Исана. Надушвам потта ти. Страх те е.
Тя чу как кокалчетата на ръцете му изпукаха. Остана на място, точно от другата страна на реда сандъци. Исана приклекна. Протегна ръка и преброи пипнешком сандъците – един, два, три, поне четири на височина.
– Надушвам те – измърка от другата страна Корд. – Близко си. Къде си?
Исана взе светкавично решение. Обърна се към стената от сандъци, опря ръце в най-горния, облегна се на него и натисна с всичка сила. Стори ѝ се, че мина цяла вечност, преди сандъкът да се наклони и да падне, повличайки още два под себе си. Корд извика рязко, но викът му заглъхна под ужасяващо силния трясък от сгромолясването на сандъците.
Исана хукна към вратата на склада, като опипваше пред себе си тъмнината. Намери резето, издърпа го и отвори вратата. Въпреки че складът се намираше в сянката на стената, бледата утринна светлина нахлу през вратата. Тя се обърна и погледна навътре.
Корд лежеше по корем на земята, затрупан от дървените сандъци. Един го беше ударил между плешките и все още лежеше наполовина през гърба му, непокътнат от падането. Другият, който лежеше настрана, трябва да го бе ударил по главата, защото по лицето му имаше кръв. Последният го бе приковал на пода, затиснал кръста и бедрата му. Беше се разбил при удара в пода и от вътрешността му се бяха изсипали натрошени, тежки керемиди, с които бяха покрити покривите на сградите в гарнизона. Исана пое облекчено въздух. Керемидите бяха от плътна, печена глина и всеки от сандъците може би тежеше над сто килограма.
Видя как Корд се напъна и се опита да се измъкне. Изръмжа, измърмори нещо под носа си и земята под него се надигна леко. Опита отново, но не можа да се измъкне изпод сандъците. Отпусна се запъхтян и стенещ на пода.
Исана отиде до него и се надвеси отгоре му. Коленичи, докосна с пръст слепоочието му и помоли Ручей да ѝ покаже състоянието му.
– Краката ти са счупени – каза тя равнодушно. – Тазът ти също. И гръбнакът. – Тя задържа за момент пръста си на главата му. – Изтощен си до краен предел. Явно си ползвал фурия, за да ни преследваш – каза тя и отдръпна ръката си. – Няма да мръднеш оттук, Корд.
– Кучка – озъби се той, но в гласа му вече нямаше сила. – Довърши каквото започна. Приключвай с мен.