– Ако беше на мое място, щеше да ми разбиеш главата. – Тя вдигна една от тежките керемиди и прокара пръст по правия ѝ ръб. Нагоре, надолу, със сигурност можеше да счупи човешки череп. – Може би с една от тези. Щеше да ми смажеш главата, да ме убиеш на място.
– Все пак те спипах – изръмжа той. – Докато умирам, ще си мисля за това. Ти, в онзи кръг, изплашена до смърт. Не го забравяй.
Тя се изправи и хвърли керемидата на пода. После тръгна по една от пътеките между редовете.
– Какво правиш? – изръмжа отново той. – Когато се измъкна оттук…
Исана отиде до Одиана и я хвана за ръка. Вдигна я на крака и ѝ закри очите с ръка. Одиана кимна едва-едва и закри очи със собствените си ръце. Исана я поведе, заобикаляйки Корд отдалече, докато той протягаше напразно ръка да я сграбчи за глезена.
– Няма да се измъкнеш оттук – каза Исана. – Така, като се замисля, сещам се само за един човек, който би могъл да се погрижи навреме за раните ти и да се оправиш, Корд. Но да знаеш, тя няма да го направи.
Исана спря, погледна го, после се надвеси над него. Той посегна към глезена ѝ, но тя изрита ръката му.
– Откажи се – каза Исана.
Сграбчи веригата, която висеше на врата му и рязко я отскубна. Замахна и го удари с нея силно през устата.
Замаян от болка, Корд вдигна поглед към нея и я зяпна стъписан.
– В момента не усещаш нараняванията си, Корд – каза хладно Исана. – Но никога вече няма да проходиш. Ще имаш нужда от някой, който да те мие като бебе. Не съм сигурна дори дали ще можеш да сядаш без чужда помощ.
Тя се обърна и поведе Одиана към вратата.
– Но ще можеш да се явиш на съд. Дори в това си състояние. Безпомощен. Вмирисан на собствените си изпражнения. Ще се явиш на съд пред графа и всички в долината ще разберат що за човек си всъщност. Аз ще се погрижа за това. А после ще те убият за това, което си сторил.
Отвън се понесе плътният рев на рогове и почти заглуши злобното, жалко хленчене на Корд.
– Исана! Ти, тъпа кучко, не можеш да направиш това. Не можеш да направиш това!
Тя затръшна вратата зад тях и каза:
– Не те чувам, Корд.
В този момент емоциите от битката я заляха като потоп – отчаяние, агония и ярост, и безумие в едно. Събра всичките си сили, за да не бъде повалена на земята. Одиана се вкопчи в нея и двете заедно успяха да останат на крака. Двете едва успяха да се доберат с куцане до едно по-тихо местенце, между две постройки със спални помещения за легионерите. Отворените сетива на Исана, които ѝ послужиха така добре в мрака, сега подкосиха краката ѝ и тя се свлече на колене. Обгърна главата си с ръце и започна да се бори да заглуши емоциите, които я връхлитаха. Усети как земята се разтресе и чу рева на огромен звяр, последван от мощен глас, който изрева предизвикателно.
Когато вдигна глава, Одиана я нямаше. Исана погледна нагоре и видя един мръсен крак да изчезва върху покрива на сградата. Все още замаяна, Исана разтърси глава и тръгна. Не спря, докато не се озова насред хаоса в двора под стената, където един огромен гаргант, яхнат от свиреп на вид ездач, се вдигна на задните си крака и сплеска с предните един марат.
– О, не – прошепна тя. Очите ѝ се разшириха, когато вдигна поглед към ездача на гарганта и седящите на седлото зад него. – О, дете, в какво си се забъркал! О, мили мой Тави!
Глава XLII
Тави преглътна тревожно и ръцете му се затегнаха около кръста на Дорога. Гаргантът под тях не спираше да пристъпя неспокойно, но с изключение на това, дворът беше напълно притихнал и застинал неподвижно.
Навсякъде лежаха тела. Тави се опита да не гледа, но накъдето и да насочеше поглед, виждаше трупове. Беше ужасно. Телата не приличаха на хора. Бяха застинали в странни, неестествени пози, сякаш бяха дървените войничета на отегчено дете, изпочупени и захвърлени небрежно след игра. Имаше кръв, която накара стомаха му да се обърне, но от всичко най-ужасяваща бе тъгата, която изпита при вида на разкъсаните тела на марати и на алерани, на хора и животни.
Такава загуба.
Дворът беше притихнал, нищо не помръдваше. Пред портата, в полукръг около нея, стояха Атсурак и войните от клана му. Пръснати пред конюшните бяха алеранските защитници на гарнизона, сред които Амара и чичо Бърнард.
Атсурак се беше втренчил в Дорога и в очите му гореше омраза.
Дорога се обърна непоколебимо към Атсурак.
– Е, убиецо? – продължи той. – Ще се изправиш ли срещу мен в изпитанието на кръвта, или ще се върнеш и ще поведеш клана си обратно към земите ви.
– Ела и умри, щом така желаеш – вирна високомерно брадичка Атсурак.