Бърнард въздъхна с облекчение и погледна Амара.
– Какво мислиш?
Курсорът вдигна ръка и отмести няколко кичура коса, паднали пред очите ѝ, като не спираше да гледа учудено Тави.
– Мисля, че племенникът ти е успял да научи повече за маратите от цялото разузнаване на Короната, Бърнард.
Тави кимна.
– Те, ъъ, изяждат враговете си. И всеки, който се появи без позволение в земите им, се смята за такъв. – Той се покашля. – Може би затова е така трудно да ги опознае човек.
Амара поклати глава.
– Ако се измъкнем живи от това, бих искала да науча как си успял да не бъдеш изяден, но най-вече, как се появи тук със собствена маратска орда зад гърба си, готова да ти помогне да спасиш долината.
Фейд извика тревожно. Тави погледна към роба и видя, че се е вторачил в стената.
В дупката на стената на укреплението се появиха няколко ездачи. Високите, слаби войни от конския клан влязоха в двора. Тави веднага разпозна Хашат. Развятата ѝ бяла грива беше опръскана с прясна кръв, а също горната част на тялото и ръката, в която държеше дългата си сабя. Тави обясни на Бърнард и Амара коя е тя.
– Главатар? – не повярва Бърнард, сякаш леко обиден. – Та тя е жена. И не носи блуза.
Амара подсвирна от изненада.
– Тези соколи на колана ѝ са взети от кралски гвардеец. Ако са истински, значи, е била част от ордата, убила Принсепс Септимус.
– О, тя е много добра – каза Тави. – Тя самата няма да се противопостави на Атсурак, но ще последва Дорога. Мисля, че са приятели.
Маратите при портата се раздвижиха, за да пропуснат главатаря на вълчия клан, който влезе, придружен от двойка огромни, дългокраки вълци. На бледата кожа на гърдите му имаше дълга резка, покрита със съсирена кръв. Огледа двора и устните му се разтеглиха, оголвайки дългите кучешки зъби, типични за неговия клан.
– Скагара – обяви Тави. – Главатар на вълците. Този е гадняр.
Хашат слезе от коня и тръгна към Скагара, без да откъсва очи от него, с лека, но непогрешимо свирепа усмивка на уста. Когато го доближи, Скагара отстъпи крачка назад. Тя огледа раната на гърдите му и на лицето ѝ грейна широка усмивка. После се обърна с лице към Атсурак и Дорога и скръсти небрежно ръце на гърдите си, но окървавената ѝ китка се спусна до дръжката на сабята. Скагара я изгледа начумерено и също скръсти ръце.
Дорога се облегна на тоягата си и заби поглед в земята. Атсурак зачака търпеливо, с небрежно отпуснато в ръка копие. Настъпи пълна тишина и напрежението започна да се покачва. От другата страна на стената се чу дрезгавото грачене на враните.
– Какво чакат? – попита Амара.
– Слънцето – отвърна Тави. – Дорога каза, че винаги чакат слънцето, за да присъства на изпитанието. – Той вдигна поглед към небето над стената. – Явно, не мислят, че битката ще продължи дълго.
Утринната светлина плъзна по двора, когато слънцето се издигна малко по-високо. Тъмната сянка от все още незасегнатите части на стената се придвижи от запад на изток, към двамата главатари.
След малко Дорога вдигна очи към първите слънчеви лъчи, които докоснаха едва върха на тоягата му. Изръмжа, насочи оръжието напред и тръгна към Атсурак.
Главатарят на стадоморите завъртя копието си в кръг около себе си, разкърши рамене и пристъпи леко като котка към Дорога. Нападна бързо, върхът на копието му се размаза в сребриста дъга към другия марат. Дорога отклони удара настрани и замахна рязко към главата на Атсурак.
Той избегна дървото и нанесе промушващ удар към крака на Дорога. Главатарят на гаргантите отскочи от пътя му, но не достатъчно бързо, на бедрото му се появи тънка алена резка.
Сред маратите на двора се понесе мърморене. Някой от стадоморите подхвърли нещо с подигравателен тон и войните се изсмяха гърлено. Между стадоморите и вълците тръгна бърза размяна на реплики.
– Да не би да залагат кой ще спечели? – попита озадачено Амара.
– Да, точно така е – кимна Тави. – Дорога спечели дъщеря си, като заложи на мен.
– Какво?
– Шшш.
Дорога се оттегли от бързата размяна на удари и погледна крака си. Опита да стъпи на него, но залитна и трябваше да се подпре на тоягата. Атсурак се усмихна и отново завъртя копието около себе си. Тръгна бавно и уверено към Дорога, обикаляйки около него, като така го принуди да стъпва на ранения крак при всяко обръщане. Болката се изписа на лицето на Дорога.
– Тави – пое дълбоко дъх Амара, – какво ще стане, ако Дорога загуби?
Тави преглътна тежко.