Тави стана отново на крака и се огледа. Над двора се рееха още въздушни рицари, търсеха го. От другата страна на група биещи се легионери стоеше майсторът на меча, когото Тави беше видял в конюшните на Бърнардхолт. Той го забеляза и тръгна към него с изваден меч, готов да отстрани всеки изпречил се на пътя му. Мъжът, който уби Атсурак, не се виждаше никъде.
Тави хукна покрай конюшните, през средата на укреплението, към далечната порта. Все трябваше да има някой там, който да не е заобиколен отвсякъде от марати, или поне безопасна постройка, в която да се скрие.
Тави стигна до края на конюшните в момента, в който от вратата изскочи един едър младеж с наполовина закопчан нагръдник и нахлупен на главата, прекалено голям за него шлем, който падаше пред очите му.
– Чакайте ме! Идвам, идвам! – извика той.
Тави се блъсна в младия мъж и двамата паднаха на земята. Щитът на младежа се изплъзна от ръката му и се понесе с въртене по двора, но другата му ръка успя да задържи дръжката на стара, очукана лопата. Онзи бутна назад шлема, сграбчи дръжката с две ръце и замахна.
Тави прикри главата си с ръце.
– Фредерик! – извика той. – Фред, аз съм!
Фредерик свали лопатата и го зяпна.
– Тави? Ти си жив?
– Няма да е задълго! – отвърна задъхан Тави, докато се надигаше от земята. – Опитват се да ме убият, Фред!
Фредерик примига неразбиращо и шлемът отново падна пред очите му.
Тави посягаше да го вдигне, когато видя следващия въздушен рицар да се носи към него. Бръкна в джоба си за още сол, но установи, че в бързината предишния път го беше обърнал навън. Всичко се беше изсипало.
– Тави – каза Фред. – Холтър Бърнард каза да не свалям шлема…
– Внимавай! – изкрещя Тави, блъсна с цялата си тежест едрия младеж и го повали отново на земята.
Рицарят профуча над тях и замахна надолу с меча си. Тави почувства внезапно парещо пробождане в едната ръка.
Фредерик зяпна Тави, после рицаря, който плавно описваше широк кръг във въздуха, за да нападне отново.
– Тави – каза стъписано той, вторачен в ръката на момчето. – Той те е ранил. – Очите му се ококориха. – Те се опитват да те убият!
– Добре, че беше ти, Фред, иначе нямаше да се сетя – отвърна Тави и острата болка в ръката го накара да стисне очи. На ризата му имаше петно кръв, но можеше да движи ръката. – Не е толкова зле. Помогни ми да стана.
С изписани на лицето му страх и объркване, Фредерик го вдигна от земята.
– Кой е този?
– Не знам – отвърна Тави, – но се връща!
Тави се обърна, за да се шмугне в постройката, но забеляза в очертанията на вратата в отсрещния край на конюшните добре познатия едър силует на майстора на меча.
– Оттам не може – каза задъхан Тави. Обърна се назад и се огледа. Към рицаря Аер се беше присъединил втори и сега двамата се насочваха надолу за ново нападение. – Фред, имаме нужда от Тропчо.
– Тропчо ли? Но фурията ми не може да се бие!
– Тогава сол, Фред. Трябва ни сол, за да я хвърлим по въздушните им фурии, много сол!
– Но…
– Побързай, Фред!
Въздушните рицари се спускаха към тях, понесени от свистящите пориви на фуриите си.
Тави стисна кинжала, огледа се трескаво, но нямаше накъде да бяга.
Фредерик пристъпи напред и застана пред Тави, стиснал решително лопатата в две ръце. Нададе дълбок, гърлен рев и изнесе лопатата зад гърба си. Замахна над главата си в широка, размазана дъга. Желязото изсвистя и посрещна главата на първия рицар, миг преди острието му да прониже гърдите на Фред.
Мощният удар свали рицаря на земята все едно беше от слама. Той се сгромоляса и не помръдна повече. Тави и за миг не се усъмни, че беше издъхнал, преди да докосне камъните на двора.
Фредерик вдигна отново лопатата и замахна срещу втория рицар, който изви рязко встрани. Фредерик пропусна, но докато замахваше, Тави видя, че по острието на лопатата проблясваше нещо, някакви твърди бели парченца – кристалчета сол. В момента, в който солта премина през въздушната струя на рицаря, мъжът извика, сгромоляса се на земята, запремята се яростно и се заби в стената на една от постройките със спалните помещения за легионерите.
Фред се вторачи, запъхтян, в двамата мъже с облещени от възбуда очи. Обърна се към Тави.
– Лопатата ми вече беше насолена – изпелтечи той. След като ударих онзи първия, докато вадех канарата от полето. – Той погледна лопатата, после Тави и примига. – Ти добре ли си?